ГОВОРЕТЕ МИ БЕ, ХОРА…

Преди година и половина една от дъщерите ни се обади по телефона и се задави в сълзи, и не можа да каже нищо. Имаше тежък проблем, който я беше разтърсил и се беше вцепенила, и не знаеше какво да прави. Същия ден звъня поне още десетина пъти и повтаряше все едно и също: „Говорете ми бе, хора – имам нужда да ми говорите“. 
Именно това „говорете ми бе, хора“ не ми дава мира и ме измъчва и досега.
Има ли човек тука, в село, в малкото градче, във Варна, в София и по света, който няма нужда да му се говори? 
Гледал съм снимки със стотици хора, които се редят на опашка пред къщата на леля Ванга в Петрич. И в Рупите. Не ми е съдено да зная дали тази жена е могла да прониква в бъдещето. Но че е прониквала в душите на хората, е сигурно. Говорела им е с гласа на слепите си очи. И с готовността да поеме чуждата болка. Изслушването и говоренето поемат чуждата болка. 

За козаря в селото най-важно е да не му пропускат ботушите и да има кой да го храни всяка вечер. 
Колко от нас са готови да изслушат козаря по тези въпроси?
Аз лично – едва ли. И се срамувам от това.
Най-важният въпрос, който интересува баба Кера от Горни край, е дали социалните в единайсет и половина ще ѝ докарат яденето. Нищо не е по-важно от това, с изключение на въпроса дали в петък ще ѝ докарат ядене и за съботи и неделя. И дали яденето ще е първо, второ и трето.
За момчето на комшията, който е луд по футбола, най-важно е не училището, а футболът. Аз готов ли съм да говоря с него за това? Готов ли съм да му кажа, че футболът не ме интересува и готов ли съм да го насърча да рита топка и да си мисли, че рита слънцето? Момчето обича футбола и край. 
През прозореца виждам, че по улицата минават четири-пет млади момичета, надули са един усилвател с чалга и се поклащат ритмично и от кръста нагоре, и от кръста надолу. Аз готов ли съм да им говоря за Димчо Дебелянов и за Яворов? И знам ли  изобщо за какво искат те да говорят с мен? Дали ще мога да си спомня как на техните години ми е вряла кръвта и как не съм мислел нищо друго, освен да спя следобед, да избягам от контролното по математика и да се упражнявам да пиша стихове?
Дрехите на момичетата блестят от мъниста, от лоторки и направо ми бодат очите. А може и да е от снега, който е навсякъде около тях.

Помислете си сега кои ни говорят от сутрин до вечер, за какво ни говорят и дали изобщо ги интересуваме в някакво друго качество, освен като избирателен планктон. Като електорат. 
Спряхме да се изслушваме, защото говорят само едни и същи. И спряхме да слушаме, защото обикновените човешки болки вече нямат никакво значение. И за тях не става дума – никога. 
Има едно предаване по Националната телевизия със заглавие „Малки истории“. Е тези малки истории за малките хора са най-големите истории. 
Преди много десетилетия поетът Борис Христов написа, че човекът в ъгъла е единственото важно нещо. Би ли го написал днес? И би ли проговорил изобщо за човека в ъгъла днес?
Не искам да превръщам изреченията в пепел, но колко са готови сега да говорят за ужасите в Газа? Колко са готови да говорят с мъртвите в Газа и за мъртвите в Газа? За мъртвите в Украйна и в Русия? За студа в Украйна и в Русия? 
Говорим за войните, сякаш са игра на федербал. 
Приемаме джунглата, сякаш е плодна градина, а спряхме да говорим и не си говорим, и не си говорим. Произнасяме думи, изречения и лъжем и замазваме, и се преструваме, и се радваме, че думите ни са топки за жонглиране, а не мехлеми за лекуване. 

На кого искате да се обадите сега, от кого искате да чуете и да научите нещо? 
Имаме ли нужда всички ние да научаваме истини и като научаваме, да се лекуваме с тях? 
Ще призная нещо – вече искам само да научавам. Не искам да се уча, не искам да ме поучават – искам да научавам и да мисля.
Чувал съм да казват, че има благородни лъжи. Често пъти ми се е случвало да не вярвам не само на думи, а да не вярвам на очите си. Винаги съм бил объркан по този въпрос за благородните лъжи. 
Но вече си мисля, че благородната лъжа може и да не е лек, но вероятно е кратка пауза в безкрайния наш отказ да си говорим. 

Николай Милчев