Корпоративната гора
Преди години бях VP of Engineering в една голяма, международна ирландска компания. Ирландците бяха класически лисици, усмихнати, учтиви, докато те цакат.
Българският мениджърски екип, естествено, беше третиран като колониална администрация. Заплатата на български мениджър беше горе-долу колкото на чистачката в дъблинския им офис.
След няколко месеца тактично им обясних, че ако искаме да спрем да наемаме само аматьори, трябва да започнем да плащаме пазарни заплати. Отне време, но накрая се съгласиха. Разрешиха ми да наемам топ експерти на конкурентни пари. Чувствах се като проклетия Прометей, дето е донесъл огъня на простосмъртните.
И тогава започна истинският ад.
Българската мениджърка на одиторите решила да се разреве пред ирландците, защото, представете си, един програмист щял да взема повече от нея.
Не поискала увеличение за себе си, а намаление за другите.
После започнаха мейлите. Другите български мениджъри, същите, които до вчера ми се оплакваха от ниските заплати, започнаха да пишат доноси до Дъблин срещу мен.
Завистта буквално ги задави. Врагът не се оказа високомерният ирландец, а човекът на съседното бюро, който не можеше да преживее, че някой друг ще вземе повече пари от него.
И тогава разбрах, че бях прекарал месеци в битка с лисиците, само за да ме изядат накрая моите собствени, домашни кокошки.
Завистта буквално ги разяждаше отвътре.
След време отидох в друга фирма, там бях Country Director. Казах си, че този път ще е различно, аз ще си наема екипа. Наех млади, амбициозни и готини хора.
Всичко вървеше добре, докато един ден не наех един топ програмист на 40 години.
Викна ме представителят на акционерите и с бащински тон ме предупреди да не правя повече така, започна да ми обяснява, че политиката на фирмата била да се наемат само млади хора и това трябвало да спре. Предупреди ме, повече да не наемам "толкова възрастни хора".
Попитах го той на колко е, и човекът позеленя. След два месеца се разделихме "по взаимно съгласие". През цялото време никой от българския ми екип не каза и дума в моя защита.
През всичките тези години загубих битки срещу ирландски лисици, срещу акционери, срещу българска завист и конформизъм.
Ето една приказка за хищниците, които срещнах по пътя.
---------
Корпоративната и социална йерархия не е градина, в която растат най-красивите цветя, а джунгла, в която оцеляват и се издигат най-добре адаптираните хищници, а не най-благородните.
Това са Хиената и Лъвът, които се стремят към властта, но методите им са родени от различна еволюционна стратегия.
Всяка йерархия е екосистема, в която не оцеляват най-добрите, а най-адаптивните.
В реалната екосистема на властта резултатите често са мъгляви, а отговорността е размита, в тази среда оцеляват и процъфтяват само два доминантни вида на една и съща генетична мутация, тази на подмазвачеството.
--------------
Първият е „Политикът“, известен още като „хамелеон“, той е майстор на социалния камуфлаж. Неговото оръжие не е откритата агресия, а паяжината на влиянието, изплетена от усмивки, услуги и премерени ласкателства. За него организацията е игрално поле, което трябва да бъде манипулирано. Той инвестира в това да се харесва, да управлява активно впечатлението, което оставя у другите, превръщайки всеки разговор в стратегически ход. С началниците си той е олицетворение на лоялност и подкрепа, с подчинените си е самата емпатия, „човек от народа“, който разбира техните проблеми, докато събира информация и си осигурява тяхната преданост за бъдещи битки.
Той е майстор на социалното инженерство, който разбира, че силата не се дава само отгоре, а се делегира и отдолу, и отстрани. Затова се подмазва.
Той е лисицата на Макиавели: хитър, гъвкав, избягващ капани и знаещ кога да използва силата на другите. Неговата сила е харизматичната власт, хората го следват, защото го харесват или защото вярват, че той е на тяхна страна. Но тази фасада е хладнокръвно пресметната. Политикът рядко има истински приятели или убеждения. Всяка подадена ръка, всяко изслушано оплакване, е инвестиция в бъдещ дълг. Компетентността му често е второстепенна спрямо основното му умение, да накара силните да се чувстват по-силни, а слабите - разбрани. Той не решава проблемите, а ги заобикаля, докато се изкачи над тях.
Той се подмазва нагоре, надолу и настрани. Целта му е да намали триенето. Той е дилър на усмивки, комплименти и празни обещания. За началника той е огледало, което отразява само величие, за подчинените той е "един от нас", "разбира ни", "бори се за нас".
Неговата компетентност е абсолютно и напълно ирелевантна. Неговата единствена, истинска дарба е да кара всички да се чувстват добре в негово присъствие. Той не решава проблеми, а ги "менажира", което означава да ги омотае в толкова много срещи, мейли и позитивен език, че накрая всички да забравят какъв е бил проблемът. Той не строи мостове, а просто боядисва пропастите в приятни цветове.
Той се издига, защото в една посредствена система комфортът е по-ценен от истината. Никой не иска да чуе, че корабът потъва, всички искат да слушат оркестъра, който свири на палубата. Политикът е този оркестър.
---------
Вторият хищник е „Автократът“. Той е лъвът на Макиавели - брутален, директен, внушаващ страх. Ако Политикът събира власт чрез влияние, то Автократът я взима чрез контрол. За него йерархията е просто верига за предаване на заповеди, а подчинените са инструменти, чиято стойност се измерва единствено в тяхното подчинение и изпълнителност. Той се подмазва нагоре с езика на резултатите и безкомпромисната ефективност, често постигната чрез изстискване на всеки ресурс от хората под него.
Надолу обаче той не играе игри, а гази. Неговата власт е основана на принуда и позиция, формалното право да наказва и възнаграждава. Той създава токсична среда, в която страхът е основният мотиватор, а инициативата се наказва, защото се възприема като неподчинение. За Автократа уважението не се печели, а се изисква. Всяко несъгласие е предателство, всеки провал на подчинен е повод за унижение. Автократите виждат света в черно и бяло, тези, които са „с мен“, и тези, които са „против мен“. В този процес те смазват морала и превръщат работното място в поле на оцеляване, където всеки се бори единствено за себе си.
Той се подмазва само нагоре. За него всичко надолу е просто инструмент. Той е перфектният предавател на напрежение. Абсорбира всяко капризно желание на началника си и го трансформира в брутален, безкомпромисен натиск надолу. Той не управлява хора, а ги използва.
За разлика от Политика, Автократът създава илюзия за резултатност. "Нещата се случват." Хората работят до късно, целите се постигат (поне на хартия), страхът е видим. За един несигурен и некомпетентен началник, това е манна небесна. Автократът е неговият чук. Той върши мръсната работа, поема омразата и доставя привидно подчинение. Той не се нуждае от уважението на подчинените си, а само от техния страх, защото този страх е единственият продукт, който той може да продаде нагоре по веригата.
---------
Най-наивният въпрос е: „Кой е по-добър лидер?“.
Системата не възнаграждава компетентността, нито етичността, а онези, които най-добре са усвоили играта на имидж и власт. Хамелеонът печели, защото изглежда приятен. Доминаторът печели, защото изглежда ефективен.
Цицерон някога е казал, че „народът, който обича да бъде ласкан, заслужава да бъде измамен“. Аз бих добавил, че народът, който обича да бъде командван, заслужава да бъде потиснат. Между хамелеона и доминатора няма трети път.
Истинската компетентност, честност или етика са декоративни елементи. В крайна сметка, онзи, който може да се хареса на всички или да смаже всеки, винаги ще изпревари онзи, който може да създаде нещо полезно.
--------
В тази среда компетентният и етичен човек е еволюционна задънена улица, защото е неадаптивен.
Неговата компетентност е заплаха, защото осветява некомпетентността на началниците му, етика му е пречка, защото го прави непредвидим и труден за манипулиране.
Неговата склонност да казва истината е токсична за комфорта, който Политикът продава, а хуманността му е саботаж на страха, който Автократът използва.
Имунната система на посредствеността го идентифицира като чуждо тяло и го изхвърля.
-----
Съвременното общество не е йерархия от власт и подчинение, а спектакъл. Свят, в който образите и представите са по-реални от самата действителност. Ние вече не работим „истинска работа“, а произвеждаме впечатления, имидж и истории.
И хамелеонът е естественият герой на епохата. Той е лицето на спектакъла, PR специалистът на самия живот. Той знае, че не е важно да си компетентен, а да изглеждаш компетентен. Не е важно да създаваш, а да бъдеш разпознаваем. В корпорацията това е мениджърът, който прекарва повече време в „стратегически срещи“ и LinkedIn постове, отколкото в реална работа. В политиката това е усмихнатият кандидат, който обещава на всеки всичко, без намерение да изпълни нищо.
Хамелеонът е аватарът на симулацията.
Доминаторът е грубата рамка, която държи илюзията изправена. Няма спектакъл без насилие. Когато маските вече не работят, идват правилата, санкциите, принудата. Доминаторът е мениджърът, който натиска KPI до изтощение, политикът, който изкарва полицията на улицата; началникът, който „гази“ подчинените, за да покаже кой е господарят.
Ако хамелеонът е фасадата на театъра, доминаторът е бетонът зад нея.
Тези два типа са олицетворение на системата. Симулацията не може без чаровния актьор и без строгия надзирател. Едното е морков, другото е камшик. И обществото се лута между тях: обича да бъде ласкано от хамелеона, но тайно уважава и ботуша на доминатора.
Илюзията, която крепи всичко това, е вярата, че „истинската компетентност“ или „истинската етика“ ще пробият. Но в спектакъла няма нищо „истинско“.
Трагедията е в това, че ние не само търпим хамелеоните и доминаторите, а ги произвеждаме, възпроизвеждаме и възнаграждаваме. Те са нашите идоли и палачи, те са аватарите, които сме избрали за собствения си затвор.
Nik Ray
