НЯМА ДА МОГА ДА ВИ ПРОСТЯ

НЯМА ДА МОГА ДА ВИ ПРОСТЯ

Във Венеция валеше, когато пристигнах. Почти всеки път в този град ми върви по вода. Такъв ми е късметът. Хубав. Дъждовното време е най-подходящото за душевността ми. Тогава не се движа, а направо се телепортирам от мисъл в мисъл. Плавно и красиво се движа. Хубаво ми е. 

На някои дребни души им миришело на канал и блато, а аз се разтапям от романтика. Добре, че снимките им оттук са минали през филтър и миризмата не се усеща.  

Във Венеция спирам за малко. Паркирам колата в един и същ гараж и по един и същ път отивам до площад Сан Марко. Първите пъти се губех в лабиринтите. Вече не, защото съм вътрешен. Благодаря! Ако не е нощ сядам в някой малък ресторант и пия чаша вино. Ако не съм гладен си навивам цигара с аромат на зелена ябълка и допълнително се опиянявам. Пристрастен съм към романтиката. Тя има свой собствен живот. Нещо извън материалния свят е. Няма нищо общо с него. Прилича на зарядно, в което се включвам и изпадам в безтегловност. Преди имах скрупули и предразсъдъци и си мислех, че е прекалено лигаво, но сега си го позволявам все по-често. Това да съм романтичен. 

Шофирам още няколко часа и накрая припадам в ложето на Ренесанса. Крайната цел е срещата ми с Микеланджело. Винаги едно и също. Никога няма да ми омръзне. Никаква суета. Само възхита и уединение. 

Във Венеция вали и всички сме с чадъри. Сгъваеми и евтини. Измъквам се от каналите и куцукам към паркинга. Минавам покрай няколко коша за боклуци, които са пълни с чадъри. Не изхвърлени, а прилежно подредени. Поставям и моя в общия кюп. Вече не ми трябва. Ако човек дойде през нощта и вали, и няма откъде да си купи чадър, спокойно може да си вземе един от „изхвърлените“ чадъри и да го използва. Трябва да си помагаме, нали?

Безразборно набучените в коша за боклук трибагреници от снимката ми напомнят за чадърите във Венеция. Паразитен импулс на мозъка. Само, че без романтичния елемент. Трибагреници в кошчето за боклук е нещо нелицеприятно. Подредените чадъри в съда за отпадъци е нещо благородно. 

На своя народ простих и в това няма съмнение, но на извехтелите подлизурковци от изтръпналия ни шоубизнес, никога няма да им дам прошка. Такава мазна циганска баница са, че само като им чета фриволните полюции ми се запушват кръвоносните съдове. Те цял живот се тренират в това как да бъдат блажни и така оцеляват. Повечето от тях се хранят с огризки, но толкова са привикнали, че дори напълняват. Просто им е достатъчно. А без хич? 

Изобщо нямаше да обърна внимание на този символ на лицемерието, но няколко дни не ме оставят намира. Символът на лицемерието е кошчето за боклук, набучено с българските знаменца. Пояснявам. Не ме оставят намира недохранените от шоубизнеса. Помолих ги поне на именния ми ден да се престорят на мъртви, но те заканително настояват да благодаря и да честитя. Само толкова. Да благодаря и да честитя. Повтарят ми го от сутрин до вечер. Иначе бял ден нямало да видя. И тогава се сблъсках с това скапано кошче, извор на лицемерието в рохкавия ни и накълван от термити мазен шоубизнес. 

Не е важно дали харесваш нещо. Достатъчно е само то да е родно, за да го защитиш. Логично е около килима до сцената да са били само родолюбци. Те същите ли са, които се освободиха от знаменцата си и ги набучиха в коша за боклук? Не искам да слагам всички под един знаменател, но и аз не съм комунист. Дори баща ми накара точно мен да му скъсам партийната книжка. 

Откога този конкурс стана толкова важен за националното ни самочувствие? Не казвам, че не може да бъде, а защо се сетихме точно сега? 

Предните няколко години страната ни не участваше в него, защото таксата за участие и разходите били непосилни. На никой ли не му хрумна тогава, че присъствието може да доведе до небивал национален екстаз и възход? Защо държавата не го подкрепи? Иво Аръков „славея“ закърпи почти половин милион евро за невидимо турне и клип пълен с резил. Културата защо даде само на него? Тя не смяташе ли, че появата ни на конкурса е културна?  

Преди тези няколко години активно неучастие, за последно страната ни бе представена от групата на един финансово стабилен доктор, който плати еднолично сметката по разходите и отиде там с групата си. Така ли е? Даже певецът им не беше българин. Дори не съм чул песента и не знам на кое място са се класирали, но разбрах, че начинанието е частно. Не помня около участието им да е имало някаква суматоха. Защо сега така се напомпахме?

Искам да кажа, че ако пожелая да участвам другата година, просто превеждам едни пари и съм в играта. После си оправям останалите разходи по пътуването и престоя, и ставам участник. Точно другата година няма да мога, защото догодина ще участва Иво Димчев, но по принцип не е проблем. 

Домакини сме и няма да има такса. Тоест има и е няколко десетки милиона евро, но този път ще се покрие от данъците ни. Това ще обедини и съгласните и несъгласните с конкурса. Общият бюджет ще ни обедини. Примерно. 

В крайна сметка излиза, че държавата изобщо не се интересува от това мероприятие, защото до този върховен момент неговите разходи се покриваха от частни лица, които обслужваха частни интереси, но под флага на страната. 

Защо сега да е по-различно? А то и не е. Държавата отново нищо не даде. Дадоха го частни лица. Който плаща, той поръчва музиката. Това е толкоз просто и логично. Частните лица си поръчаха конкретна изпълнителка. За да е по-голямо обаче шоуто, телевизията майка, която вече си беше обезпечила начинанието създаде бутафорен кастинг и ни накара да гласуваме. Това също беше част от все още продължаващата рекламна кампания на едноличния търговец. 

Наричам го „бутафорен“, защото този, който плати музиката вече си беше поръчал музикант. Но този продукт имаше нужда от допълнителна реклама. Например гласуването. Всяко гласуване е свързано с напрежение в масите. Винаги има спор. Спорът създава вълнение. Накрая се избира вече избраният и тогава предстои още вълнение, защото масите не са гласували точно за него. След това изпълнителят изпада в дупка и тръгва да се отказва, събирайки съболезнования, които ще осребри на по-късен етап, като великодушно прости на народа си, който в името на България ще му държи килима, а после ще си забучи трицветните знаменца в кошчето за боклук. Получава ми се, нали?

Можех да го напиша и по-простичко. Например така: В крайна сметка изпълнителката събира кураж и отива да се състезава, защото това е част от стратегията, която не е от ден до пладне и не е проектирана от вчера. Накрая нещата пък се уреждат по най-добрия начин. Изпълнителката печели убедително и прощава на своя народ, който изведнъж става естествено ехо на априлското въстание и през май си изхвърля знаменцата около килима на националния си герой, предприел сам частната си кампания. Добър съм, нали?

Друг е въпросът, защо точно сега, а не през миналите празни от участие години? Песента уж я е имало и тогава. Или е сценарий, или са се събирали стотинки, или моментът сега е станал подходящ за поощряването ни от страна на Стария континент. 

Просто хипотези. Но дори и те да са несъстоятелни, факт е, че начинанието е частно и някои казват, че кастинг не е бил нужен. Но пък, ако не се беше случил той, нищо нямаше да е същото. На продукта е нужна еуфория и истерия. 

Сега държавата се впрегна, понеже феновете със захвърлените знаменца изригнаха патриотично, а новата власт не е в изгодна позиция да замете случилото се с частния изпълнител. Трябва да се изпълняват заръките на „протеста“. Иначе досега можеше. Сега ще се отделят средства, ще се събират екипи, поръчки и всички останали обичайни, вечно гладни заподозрени. 

Убеждават тълпата, че благодарение на частната инициатива за страната предстоят шеметни дни. Няма да споря. След време отново ще си говорим по темата. 

Ще спечелим толкова, колкото спечелихме от асфалта. Истинският струва десет лева. Те дават пет за фалшив и прибират половината, плюс винетките, които плащаме за новия път. Тяхната полза е частна, но инвестицията народна. 

На мероприятието до препълнените с флагчета кошчета за боклук се появиха кметове, но не и политици от сегашното управление. Дори и министърът на културата, който правилно каза, че в частни начинания не участва. По друг начин го изрече, но така прозвуча. Човекът отклони поканата, защото в страната ни се случвали и други културни събития. Сетне се реабилитираха на изпълнителката със служебна аудиенция на високо ниво, но пък феновете не харесаха програмата на министър председателя. Можело да бъде по-пищно и тържествено. Всичко сравнено с нея е незначително и вяло. 

Някой каза, че децата не искали да бъдат патриоти, а звезди. Не знам. 

Щели да се отворят вратите за още изпълнители. Колкото се отварят радиата и телевизиите за други изпълнители. Отварят се само за техните. Вижте, това е частно начинание и на него не му е нужна конкуренция. Нужна му е еуфория. По всички възможни медийни канали и човешки струни. 

Не съм част от шоубизнеса и не искам да бъда, но през свободното си време направих няколко проекта със Звезди, Валя Балканска, Силвия Кацарова и още. Познайте дали „монополът“ откликна на сълзите ми да се завърти някоя моя песен по радиото или телевизията. Поне една. Защо ми отказаха нямо? Защо ме отсвириха? Сигурно не струват. Може. Уж ми отварят вратата, а всъщност ми пуснаха водата. 

Младите и талантливи изпълнители се промотират в собствената си държава само в социалните мрежи, какво остава да дочакат жест от чужбина. Уж благодарение на месията и антуража му. От умрял писмо. 

Стратегията им проработи. Сега около това събитие ще се увиват блажни и лицемерни лиани, поне до другата година, когато домакинството ни свърши. Ако изобщо се проведе. Един път вече ни смениха за несправяне с подготовката за голям форум. Докато всички възможни дивиденти се изсмучат и оглозгат. Нищо чудно отново да има кастинг, за да може „монополът“ да си доразвие намеренията. Аз ще гласувам за Иво Димчев. Помнете ми думата!

След като всичко утихне, отново ще настане покой. Битият ще си е бит. Някои от подлизурковците ще са облажили малко, другите ще бъдат огорчени, но няма да си правят селфита как реват, защото ще си ритнат сами здравната книжка и сухото канче. „Монополистът“ е злопаметен и помни кои са му целували ръка и кои са извръщали глава. 

С две думи искам да кажа, че всичко е наред. Частникът си е поръчал музиката, а ние нямаме право да гледаме в чуждата паница. От нас се иска само да подкрепяме. 

„Шоубизнесът“ ми каза, че нямам право на мнение. Мога само да благодаря и да честитя. И да съм достатъчно дълго жив, че да си плащам данъците и въздуха, който дишам. 

До гроб благодарен за великодушието К. И. К.

Константин Кацаров