Понеже от години живеем с гръб един към друг, гърбовете ни станаха лица. Нашите лица вече са гърбове. По-безопасно било. Като сме лице в лице, се заразяваме – от очите си, от устата си, от думите си. А като сме в гръб, може и да се опазим.
На мен този живот в гръб ми е най- интересен в асансьора.
Возим се нагоре-надолу с гръб един към друг и така изглеждаме загрижени и възпитани. Обаче в асансьорите понякога слагат огледала. И като влезе някой нов пътник, за минутка ти зърва лицето и това е особено неприлично и стряскащо. Мислиш си – как смее този да ми гледа лицето и да не е с гръб към мен? И забравяш, че на света винаги има поне едно огледало, в което лицето ти се отраява.
Докато сме в асансьора с гръб един към друг, обикновено не дишаме. И като не дишаме, почваме да се изчервяваме, да потреперваме с пръсти и вратове и едва издържаме да слезем от асансьора и да си поемем дъх. Боже, какво облекчение изпитваме, когато отново можем да дишаме, защото около нас няма хора!
Отсъствието на хора ни действа като разходка в борова гора едва ли не и ние поемаме въздух с пълни гърди.
Като се возим с гръб един към друг в асансьора, забелязваме неща, които преди почти не виждахме. Вече не виждаме очи и вежди, но се взираме във вратове и мишци. Не виждаме устни и гърди, но виждаме различни задни части и аксесоари и представите ни за човека най-после стават триизмерни.
На мен например са ми любими ароматите в асансьора, които идват откъм гърба на хората. Ех, какви разкази носят те!
При дамите – мирис на парфюм и далечни намеци за пържени филийки; при мъжете – на дезодорант и снощна ракия; при домоуправителката – ухание на презрение и печатарско мастило на жълти вестници; от члена на Изпълнителното бюро на Съюза на богатите и щастливите пък се носи ухание на бърбън, колосани ризи и омекнали колене. Дъхът на страх също се носи от тоя последния.
Усещам и миризмата на тези, които не ползват асансьор и вървят от осемнайсетия етаж до партера по стълбите. Те ухаят на изхвърлени по коридорите шкафове и паяжини,на мухлясъл хляб и стъклени буркани, на свалени тоалетни чинии, на храна за котки и найлонови спукани легени и най-вече на надежда за здравословен начин на живот.
Слизането пеша по стълбите укрепва сърцето и топи калориите.
Живеем си с гръб един към друг, пазим се от заразата, дето се вика, и ни е по-спокойно, макар че отново навлизаме в тъмночервената зона.
Има нещо метафорично в това, дето съществуваме в различни цветни заразни зони – в жълта, в червена, в тъмночервена. Човек с фантазия може да си ги представи и така: в жълтата зона – есен е, прекрасен сезон; в червената – дълбока есен, също е хубаво. В тъмночервената вече е най-най-дълбока есен. Гори печка, всички сме насядали около огъня с гръб един към друг и пеем любими семейни песни.
Питам се само как се пее с гръб един към друг.
Николай Милчев
