ЩЕ СЕ МИСЛИ

Ама чакайте сега, целият ден ли? От сутринта до вечерта? А задължително ли е? На проверки ще минават ли?

Да, малко ми е безумно в този ден. Знаете ли, моята тригодишна принцеса има един любим номер. Понякога, преди да ми позволи да й облека някоя дрешка, се врътва и казва с пресилено сериозен тон “Нека си помисля първо”. Аз отговарям с разбиране “Да, помисли си” и сядам послушно на дивана, стиснал блузката с бухалчето. Дребното височество започва да обикаля стаята, с поглед в пода, малко пръстче до устата и събрани руси вежди. Мисли детето, не е шега работа. Накрая се спира до мен и оповестява решението си. Естествено, всеки път е в полза на блузката и покорно ме оставя да й я навлека през къдриците. И аз всеки път се правя на приятно изненадан от окончателната й присъда. Невинна игра, сладък фарс. Не като днес.

Днес официално е ден за мислене. Само днес. По изключение. Само един определен ден за мислене носи лицемерието на единствения ден, в който жената има празник и е редно да й се домъкне китка. “Ден за размисъл” е позволената разходка в двора на душевния ни затвор.

Истината е, че от нас се очаква да не мислим много. Нито вчера, нито оня ден, нито вдругиден. И в никакъв случай утре.

А утре ще се сблъскат два свята. Между хората, които “мислят, следователно съществуват” и тези, които съществуват под команда.

Първите принципно са повече, убеден съм. Въпросът е кои ще бъдат повече пред урните. Утре.

Радослав Бимбалов