Дебелаци, шкембета…
Тези простотии се добавиха към дългия списък тем подобни - пунта мара, келеш, мисирки, главанаци, простаци, шестаци, кюфтаци, ще ги спукам от бой на изборите, пипни ме за мускула, хвани ме за шлифера, българите са като моите кучета, разфасовали момчето (за убития ученик в Перник), гърдите са ми големи, вие сте прости и аз съм прост, младите да копат картофи, да не стават студенти, а овчари...
Идиотското е, че това не е езикът на подпийнал, необразован и полуграмотен махленски бабаит, а на българския премиер.
Мен в такива случаи ме обхващат две чувства – на срам и на жал.
Срам, че така говори премиерът на моята държава.
Жал, че в моята държава така говори премиерът.
Някъде прочетох за мълчанието на германското общество през 30-те години, когато започват преследванията на евреите. Там бе казано от един германец – падението ни започна не с Кристалната нощ. Падението ни започна много преди това – когато престанахме да се срамуваме от това, което фюрерът говори и което неговата власт върши. Останалото бе лесно. И логично.
Аз не мога да отговарям за цялото ни общество. Щом не се срамува от езика и поведението на своя премиер, така да бъде.
Аз се срамувам. От това мое нарастващо чувство не ме е срам и не съжалявам за него.
Само не знам дали да не съжалявам, че ми е жал за нашата държава и общество. Особено за обществото. Заслужава ли да изпитваш жал за общество, което е безразлично към езика и поведението на своя премиер?
Може би не заслужава. Не съжаление и жал заслужава тавока общество, а само едно – да кажеш Жалко за такова общество!
Николай Слатински
