Аз не знам дали съм ви споменавала, но аз съм от село. И, нали, там се случи да ме пусне небесният ангел, сигурно даже не е мислил къде да ме изтърбуши, ами е гледал по-бързо да се отърве от мен, защото както вика баща ми ти този нрав, Христина, си го носиш отгоре, нема как да е ген. Един вид бега от отговорност човека, ама нищо.
Та пуснал ме ангела при наще и дим да го нема, да не взема случайно да тръгна да го гоня(Ей,са), все едно има някакво значение дали ще скапвам живота на тея горе или на клетите нещастници изпречили се по житейските ми пътеки. И нали паднала съм у нашите, баш в шепата на баща ми, а тази шепа здрава и месеста-за нея е този разговор и това лирично изстъпление.
Тази шепа Понекога ставаше длан, а когато ставаше длан, по-добре да си плюеш на петите, защото срещата на врата ти с нея беше неотложна.
И нали нагърбил се баща ми с тежката задача да ме възпитава(баси изгубената кауза) и с тази длан така да се каже станахме най-добри приятелки. Ама по неволя, де.
Какво ме научи за любовта и благоприличието тази длан е темата на този разказ в частност.
Помня първото ми гадже беше две години по-малко от мене и също толкова глави по-ниско. Аз бех некъде седми клас той значи трябва да е бил пети. След два месеца патологично сталкване от моя страна този заплес взе, че ме забеляза и Ей ни на хванати за ръце млади и безсрамни обикаляхме селските друмищата на пук на всяко благоприличие(знаете човек като се влюби и веднага почва да изглежда нелепо).
Да, ама не щеш ли, както си вървим там ние по единия тротоар, да вземе баща ми и неговата длан да се намерят на другия. Как свърши всичко това няма да детайлизирам, ама и до ден днешен хубаво се оглеждам като ще пресичам улицата или като ще фащам някой младеж по-романтично така пред хората.
Цялото това безсмислие е да кажа, че на село, нали, хората това хващане на ръката на някого му даваха някакво значение. То беше и смисъл, и значение и обещание. Вече ме разбирате нататъка, ако се стигне до целувки или сексове(недай си боже) дланта на баща ми какво отношение към въпросните ми е изваяла. Ама хубаво така е изваяла.
Затова още(вече пет години) откакто попаднах в този софийски Батак аз преживявам един културен шок. Тук държането за ръка иде след хубавата употреба на тялото и само ако това тяло става за употреба. Тези моменти на случайни докосвания, на погледи, дето прокарват светкавици през телата ви, пред това да желаеш човека до болка преди да го имаш са толкова архаични, че човек, за да ги изживее, трябва да ги затваря в буркани и да си ги мъкне от село заедно туршията.
Но аз се радвам, че едно време съм вдигнала нервите на тоя ангел, дето е решил да ме изхвърли в шепата на баща ми. Радвам се, че тази шепа често се превръщаше в длан. Длан, която неуморно ми преподаваше уроци за значението и смисъла на това просто да хванеш някого за ръка.
Персефона Коре
