Велико Дупино: Една почти патриотична история

Велико Дупино: Една почти патриотична история

Някога, в незапомнени времена, съществувало едно славно селце на име Велико Дупино. Било прочуто с най-плодородната сливова градина на Балканите, от която се правела ракия, която можела да съживи мъртвец и да накара камък да запее народна песен. 

Но днес, ако минете оттам, ще видите, че селцето е разделено на две. Добре дошли в Горно и Долно Дупино.

----------------

Животът в двете махали тече с много шум, много крясъци и много малко мисъл. Жителите не се занимават с отглеждането на сливи. Те са твърде заети с много по-важна задача: да спорят чий господар е по-добър.

В Горно Дупино живеят Горнодупинците. Те изпитват дълбока, почти синовна обич към големия, брадат и леко миришещ на спирт техен покровител – Бай Медвед. 

Да, вярно е, че Бай Медвед идва всяка есен и прибира почти цялата реколта от сливи. Вярно е, че понякога, като си пийне, им удря по един шамар за „дисциплиниране“. Но Горнодупинците го обичат. Защото, казват те, той е „свой“. 

Той им говори на разбираем език, пази ги от „джендър идеологията“ на Долнодупинците и им оставя костилките от сливите, за да си спомнят за славното минало. Те гледат на шамарите му като на бащина грижа, а на грабежа – като на справедлива такса за „историческо приятелство“.

-----

В Долно Дупино живеят Долнодупинците. Те презират просташките методи на Бай Медвед. Техният идол е друг. Той е изтънчен, винаги с лъснати обувки и име, което носи едновременно полъха на стара аристокрация и мириса на нови пари – Барон Ван Грант. 

Баронът никога не взема сливите им със сила. Той просто ги „подпомага“ като ги „интегрира“ в своята глобална верига за доставки, и изкупува сливите им на безценица чрез своята фирма „Прогрес и Просперитет за Периферията“ АД. 

Идва с папка, пълна с проекти по програма „Зелени сливи за устойчиво бъдеще“ и им предлага „грант“, за да си модернизират градината. 

Разбира се, грантът идва с няколко дребни условия: трябва да изкоренят стария, местен сорт сливи и да засадят новия, хибриден, патентован от Барона сорт. Трябва да спрат да правят ракия, защото „не отговаря на екологичните стандарти“, и да започнат да произвеждат био-сладко, което да продават само на фирмата на Барона. На безценица. 

Долнодупинците са влюбени в него. Те се гордеят, че техният господар не ги краде, а ги „финансира“. И нищо, че в селото им вече не е останала нито една тяхна слива. Важното е, че вече са част от „европейския проект“.

----------------------

Фестивалът на безсмислието

Гротеската достига своя връх всяка година, когато дойде време за големия „Сливов фестивал“. Фестивал, разбира се, няма, защото няма и сливи. Но има подготовка за него.

Горнодупинците настояват фестивалът да се казва „СливаФест“ и да включва борба с мечки и надпиване с ракия. 

Долнодупинците искат да е „PlumNovation Summit“ и да има презентации на английски за дигитална трансформация на сливопроизводството. 

Споровете продължават месеци. Едните крещят „Фашисти!“, другите отвръщат „Джендъри!“. Стига се до бой с костилки от сливи (единственото, което им е останало). Животът е наситен с драматизъм. Всички се чувстват значими, участници в епохална битка.

Междувременно, докато те се бият, самата сливова градина, оставена без грижи, започва да съхне. Дърветата боледуват. Плевели я превземат. Но това никой не го забелязва. Защото всички са твърде заети да спорят по чий метод е трябвало да бъде гледана.

-------------------------

Разделянето на плячката

И накрая идва логичният завършек.

Един ден Бай Медвед идва, оглежда изсъхналата половина на Горнодупинците и казва: „Вие не можете да се грижите за тази свещена земя. От днес аз ще се грижа за нея.“ И слага голяма, бодлива ограда.

В същия ден, Барон Ван Грант пристига с лъскавата си кола, оглежда изсъхналата половина на Долнодупинците и казва: „Този непродуктивен актив е заплаха за регионалната стабилност. Време е да изпълним клаузите по договора за финансиране.“ И той слага красива, лъскава ограда с логото на своята фондация.

И сега, ако отидете във Велико Дупино, ще видите най-невероятната гледка. Двете махали, разделени от две огради, вече не притежават абсолютно нищо. Градината е чужда. Сливите са чужди. Бъдещето им е чуждо.

Но те не са тъжни. Напротив. Те са победители.

Горнодупинците сочат през оградата и крещят: „Видяхте ли! Бай Медвед ни спаси! Сега сме под силна ръка!“

Долнодупинците сочат през другата ограда и отвръщат: „Ние пък привлякохме стратегически инвеститор! Сега сме част от Европа!“

Те бяха изгубили всичко. Освен, разбира се, правото да мразят правилния враг.

—————————

Средно Дупино: Махалата на здравия разум

На пръв поглед, между Горно и Долно Дупино няма нищо. Само един празен, изровен път и много взаимна омраза.

Но ако се вгледаш внимателно в изсъхващата градина, ако се заслушаш отвъд крясъците „Копейки!“ и „Джендъри!“, ще откриеш, че има и трета, почти невидима махала. Това е Средно Дупино. Махалата, която я няма на картата.

Тук живее Бат Братан.

Той не участва в Сливовия фестивал, защото е твърде зает да прави истинска ракия. Той не спори по идеологически въпроси.

Неговата вярност е към Сливовата градина. За него тя е нещо повече от земя. Тя е България. 

И той разбира една проста, отдавна забравена истина - не можеш да служиш на градината, ако си станал слуга на някой, който иска да я изкорени, без значение дали идва от Изток или от Запад. 

И тук стигаме до най-важния и най-страшен въпрос. 

Ако Бат Братан въплъщава всичко онова, за което и двете махали уж се борят - българщина, корени, истинска храна, самоуважение, тогава... защо „Горнодупинци“ и „Долнодупинци“ яростно отричат съществуването на „Средно Дупино“?

Защото и двете крайности са изградени върху една и съща основа: дълбока, парализираща несигурност в собствените сили и фанатична лоялност към местния феодал.

Вярата на „Долнодупинците“ (хората на Барон Ван Грант) е изградена върху убеждението, че ние сме твърде прости и некомпетентни, за да създадем нещо стойностно без външен контрол. 

Съществуването на Бат Братан, който прави божествена ракия без европейска субсидия, е нетърпима обида за тях. Затова те трябва да го осмеят и да го обявят за простак, плоскоземец и тъпа копейка. 

Защото той доказва, че желанието им да бъдат „интегрирани“ не е път към прогреса, а признание, че смятат себе си за твърде недъгави, за да успеят сами.

——-

Омразата на „Горнодупинците“ (хората на бай Медвед) пък е защитен рефлекс. Докато Бат Братан си копае доматите и си вари ракията, той е просто безобиден, дори симпатичен особняк. Част от пейзажа. 

Но в момента, в който Бат Братан отвори уста и каже: „Вашият местен вожд, онзи с многото имоти, ви използва, а за това му се плаща от кметството…“, той престава да бъде особняк.

Той се превръща в смъртен враг. Защото думите на Бат Братан не могат да бъдат отхвърлени с обичайните етикети. Той не е „продажник на Барон Ван Грант“. Той не е „соросоид“ и не взима ничии пари. 

Именно неговата независимост придава на думите му ужасяваща, непоносима тежест. Неговите думи не са мнение, а свидетелско показание. 

А това е директна атака не просто срещу бай Медвед, а срещу местния им вожд - човекът, на когото са заложили цялата си лоялност и идентичност. 

Затова те трябва да го унищожат. Не защото е независим, а защото неговата независимост го прави заплаха за техния многоимотен вожд.

——-

И така, и двата лагера живели като затворници, влюбени в килиите си.

А Бат Братан, със своите домати и ракия, не е просто селянин.

Той е човекът, който стои на двора, диша свободно и държи огледало.

И няма нищо по-ужасяващо за един затворник от това да види собственото си лице, отразено в ръцете на свободен човек

Nik Ray