Вглеждайки се в себе си и околовръст, както и наблюдавайки събитията по света, констатирам, че може би живеем в най-лицемерните времена от как съществуваме като социални индивиди и общество...
Хората в рамките на обществото сме принудени да се съобразяваме в постъпките си, за да встъпваме в отношения помежду си. Като индивиди следваме нагоните на първичния си егоизъм, имащи силата на обществен закон. Когато обвиняваме някои личности в егоистична пресметливост, това е все едно да ги обвиняваме в това, че искат да ядат, да пият, да се обличат, развличат, съвокупляват и задоволяват всичките си останали нужди. В съответствие с този егоистичен нагон и пресметливост постъпваме всички възрастни и нормални членове на обществото.
За регулиране на междучовешките отношения достатъчно дълго във времето са се изработвали и предавали от поколение в поколение норми на поведение за съблюдаване, или наказание при неспазването им. По този начин се получава раздвояване в обществените изисквания и първичния ни егоизъм. Рационалната пресметливост е обективен социален закон, а нормите на социално поведение са изкуствено създадени от хората за ограничаване въздействието на свойствиния им егоизъм.
Определящи фактори в поведението ни се явяват личните интереси и интересите на биологично близките ни хора – семейство и роднини. Стремим се да не действаме във вреда на себе си и да препятстваме тези, които биха ни навредили, да не влошаваме условията на съществуването си, а да ги подобряваме. Нормалния член на обществото осъзнава положението и интересите си в него и в конкретните ситуации действа от гледна точка на егоизма си. Спъвайки тези стремежи в някои хора, всъщност ги усилваме още повече.
Например в такава ситуация, когато всички съблазнителни за даден индивид условия за задоволяване на негови желания /блага, кариера, успех/ са вече привилегия на други. Очевидно нашия човек може да удоволетвори интересите си само по един път, а именно за сметка на останалите. Негов враг става този, който е препятствие за реализация на желанието му. Естествено e този „друг” да става негов враг. За да го отслаби се стреми да привлече приятели, които да му помогнат, или да ги използва в свой интерес.
Главен враг на индивида е друг такъв, който е по-квалифициран, по-умен и способен. И ако може да навреди на потенциалния си конкурент, той го прави.
Друг пример е всеобщата прикрита и по-често открита вражда към хората със забележителни способности. Обикновено обкръжението им веднага забелязва техния потенциал. Те ги възприемат като заплаха за положението си и вземат мерки, за да им попречат да се отличат. Посредствените обикновено пробиват с протекцията на странични хора. Ако не успеят, те се примиряват с факта, че това са хора на по-високо ниво. И това става, не защото са някакви извратени хора, а по силата на обективните социални закони. Не си правете никакви илюзии по отношение на страничните ви хора. Колкото те са по-умни и образовани, толкова по-виртуозни са като социални индивиди в преследване на интересите си.
Ако такъв индивид заради значителна изгода се налага да извърши престъпление, той задължително ще го извърши, убеден в това, че ще остане неразобличен и ненаказан. Разбира се има и изключения.
Обикновено правилата на социалното поведение действат в съвкупност и за да се заобиколят се действа подмолно, трансформирайки се и маскирайки се. В поведението си често допускаме грешки, но на тези правила се обучаваме от собствен опит и наблюдавайки другите в процеса си на образование и възпитание. С описание на човешкото поведение под влияние на социалните закони са изпълнени литературата, медиите, филмите. В болшинството си ние дори не си даваме сметка за това въздействие.
Въпреки, че егоистичната пресметливост е естествена, хората предпочитат да я скриват и маскират, като се правят, че действат по съвсем други мотиви. Хората съвместно са си изработили средства за самозащита от ограничаващите норми на морала, религията, идеологията и правото. Когато наричаме хората егоисти, кариеристи, хитреци, лицемери, интриганти, лъжци, завистници, подлизурки, грабители и властолюбци, ние само регистрираме факта на поведението им по силата на социалните закони и то в крайните им форми.
Но именно такива качества лежат в основата и на нашето социалното поведение. Обществото се е изхитрило и намерило форми за заобикалянето им, като точно те стават основни социални норми. Съгласно с тях морално порицаемите явления приемат форма на морално поощрявани. Бездарието става талант, страхливостта – форма на осъзната смелост, клеветата – истина. Всички принципно разбират същността на нещата, но съблюдавайки формално правилата на поведение приемат за чиста монета видимостта им, а не същността им. Особено характерно е това за медиите.
Правилата на обществено поведение всъщност са най-простите и фундаментални социални закони. Бидейки съставени от самите нас, те са неподвластни на егоистичната ни пресметливост. Те са измислени за по-доброто ни устройване в живота и в социалната среда, да ни организират в групи и колективи, да ни ограничават за избягване на катастрофални последствия от поведението ни. Тези правила в течение на поколения се налагат принудително над всеки член на обществото. Именно доброволността в следването им от мнозинството е най-дълбоката основа за господстването в поведението им.
Социалното поведение на индивидите не е морално, дори ако са извършили постъпки, одобрявани морално. Хората не са морални, а само изглеждат такива и това е достатъчно. Защото тук изчезва всякакво чувство, като угризение на съвестта. Хората стават необикновено гъвкави, социални хамелиони. Тези, за огромно съжаление единици, следващи неотклонно високите си морални принципи по естеството на своята натура са обречени на душевни страдания и конфликти със средата си. Обратно, ако човек иска да постигне успех, той следва да се очисти от всякаква моралност и да развие морална мимикрия, като средство да укрие неморалната си същност. Изкуството на лицемерието става дотолкова обичайно и нормално, че едно от социалните правила е вече забраната да не бъде разобличавано.
Правилата на егоизма не са само негативни. Те са и обективни, като пораждат следствия, които хората считат за негативни. Но те пораждат и средства за защита от тях. За да се разбере каква роля играят в обществото трябва да се вземат предвид в тяхната милионна и милиардна съвкупност и ежедневност, а не отделеност. Именно дребните нищожества, а не всесилните тирани имат решаваща роля в обществения живот, превръщайки в свои инструменти и марионетки и най-влиятелните личности. Тези закони са в сила и по отношение на цели човешки общности, доколкото действат в единно цяло и във взаимодействие с други такива. Цели държави се държат така, като поведението им може да се охарактеризира със същите понятия и критерии, с каквито се оценява поведението на отделните хора. В мащабите на увеличение и усложнение на обществата се увеличава и значението на закона за егоистична равносметка. Възникват цели специалности и учреждения, ангажирани с неговата реализация. В съответствие с него се водят войни, действат политици и дипломати, собственици и управляващи фирми, концерни банки и т.н. И всичко това се провежда не открито и откровено, а лицемерно, под формата на хуманни, благородни, полезни и необходими дела. И това не е просто някаква измама, а закономерна форма на проявление на обективните социални закони.
Въпреки, че егоистичната пресметливост е напълно естествена и има силата на закон, хората предпочитат да я премълчават и прикриват. През вековете те са се приучили да обличат поведението си във форми, приемливи от морална гледна точка и да го прикриват, ако е осъдително и престъпно. Прояви на приятелство, взаимопомощ и уважение, всячески рекламирани, често са кухи фрази, прикриващи съвсем други интереси. Като например „помощите” за бедните страни, които се раздуват и преувеличават от медиите, а зад това се крие хищническото използване на природните им ресурси. А какво да кажем за последната най рафинираната форма на държавническо лицемерие, налагано като безплатна, но принудителна ваксинация с неизяснена ефективност и полза, прикрита с воала на медицинска грижа. И въобще възможно ли е да се прецени, кое носи повече зло на хората – това което се счита за добро, или откровеното зло? Именно по тази причина стремежа за ограничаване в норми на социалното поведение все повече се усложнява и повишава, при което свободата на действие на индивида и обществото се снижава. За това борбата за истинска демокрация не е просто желание за облагодетелстване на хората, а защитна реакция от налагания ни нормативен тоталитаризъм.
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.b
