Аз знам, че на българското общество му е нужно да се чувства значимо, знаещо и можещо. Някои хора, много малко хора са именно такива, Знаещи, можещи и значими.
Но огромната част са непохватни, некадърни и некомпетентни. Именно тези хора се чувстват значими повтаряйки думите на "уж силните на деня". В синхрон с масата те се чувстват нещо. Нещо, което никога няма да бъдат. Те винаги ще останат сивата бездарна маса тласкала като вълна обществото ни винаги в грешната посока и в този смисъл винаги недоволни от ничии решения, които пленени от еуфорията са повтаряли като мантри.
Тези хора са нищо повече от лицемери, които още преди да изтинат пламъците от изгорените стари идоли, вече ще са се поклонили на новите, които са им създали.
Нищо повече от нагаждачи, които чакат поредното "браво" от устата на някой изкусен лъжец.
Тук обаче се появява проблем...
Истината, тази грозна, подритвана, като непотребна вещ истина крива и недоразбрана. Тя си прокарва път през времето и се загнездва в същите тези идиоти. Тя им пречи, души ги, като силно стегната вратовръзка за това всячески се мъчат да я премахнат и заобиколят. Правят се, че не я виждат, то дано изчезне... Но не, тя убива дори и най-старите и кървави лъжи. Само времето е на нейна страна...
Време което е заплатено с кръвта на знаещите, можещите и значимите.
Даниел Христов
