Признавам си, че се бях отказал да пиша текст във връзка с 30-та годишнина от 10 ноември 1989 г., който щеше да носи заглавието „Най-голямата грешка на българския преход е, че е български“ – наименование, което БНТ сложи на моето интервю преди пет години по повод 25-тия рожден ден на българската „демокрация“. Признавам си също така, че след като четох и слушах какви ли не глупости за „прехода“, особено твърдението на Бойко Борисов, че това е „най-светлият период от нашата история“, реших да предложа на Поглед Инфо един параграф от книгата ми „Критическата психология на българската история“ (Университетско издателство СУ „Св. Климент Охридски“, 2018). Предварително моля да бъда извинен, ако по този начин ще наруша веселото настроение от този „празник“.
Седмото ритуално българско самоубийство
Със сигурност няма да бъде никак пресилено, ако кажа, че симбиозата между либерално
-демократичната
идеологическа
догматичност
и евро
-атлантическата
цивилизационна
„идентичност“, определено религиозно
съпреживявана в мисловните хоризонти на новия „елит“ и обслужващия го интелектуален и партиен персонал, се оказва решаваща за полагането на общността в новата „демократична“ ситуация, чието съдържание е твърде стряскащо – унищожена промишленост, унищожено селско стопанство, унищожено здравеопазване, почти унищожено образование и върхът на всичко това – ужасяващата демографска катастрофа, непозната до сега в цялата история на България. Парадоксът в случая, дори фундаменталният парадокс на годините след 1989 г., се свежда до травмиращата, но твърде типично българска подмяна на реалността с въобразената действителност на теоретичната фантазия – модернизирането
се опакова идеологически, за да бъде сакрализирано, а допълнителното му освещаване
чрез „новата“
„цивилизационна принадлежност“ целят да се създаде масовата илюзия, че страната върви по „верния път“ на своето „развитие“. Резултатът от тази подмяна –
Седмото ритуално българско самоубийство с всичките негови конкретни проявления, които ще се опитам да обобщя, в крайна сметка показва драматичната разлика между идеологическата
и цивилизационна
версия
за българската ситуация и действителната
нищета
на съвременното българско общество. Друг е въпросът, че по всяка вероятност, съгласно психологическата
логика
на
Критическата психология на българската история, тук просто става дума за поредното по-скоро външно освещаване
на битието чрез религиозния
фундаментализъм
на цялата демократична догматичност и привнесената
„европейска идентичност“, зад чиято високопарна сакралност
всъщност „срамежливо“ надничат традиционните вътрешни български психични
страсти, за които властта е единственият сигурен гарант за индивидуалното и семейно-родовото оцеляване и в една или друга степен благоденствие.
Впрочем, точно такава позиция споделя и Иво Христов: „Двадесет и седем години след началото на нещото, наречено „преход“, в страната трайно е установен властови модел, който, въпреки фасадната си „демократичност“, по самия си генезис не предполага представителност и демократично управление, като действащата парламентарно-политическа инфраструктура има за задача да прикрива, а не разкрива реалните субекти и действителните механизми за генериране и упражняване на власт. Този режим се базира и обслужва установената през 90-те години нова социална матрица, нямаща нищо общо с приписваните й характеристики за „европейско“, „модерно“ и прочие клишета, общество. И това не се дължи на нечия зла воля, както наивно се обяснява, а на самата обществена структура, в която пребиваваме. Ако впилите се във властта „елити“ не представляват реалните интереси, на тези, които са ги изпратили там – те не биха оцелели и ден. А ако те представляват тези интереси, те не могат да представляват интересите на нещото, известно популярно като „народа“. От друга страна, ако „народът“, особено в сегашното му насипно социално агрегатно състояние, бъде дори хипотетично допуснат до властта, това ще бъде началото на края на каквото и да е било цивилизовано общество, дори в сегашния му уродлив гротесков вид. Става дума за хроника на една предизвестена смърт“ /Христов, 2016, с. 116-117/.
Разбира се, както вече подчертах и в предишния параграф, съгласно
Критическата психология изобщо, съвременната „демокрация“ като цяло, тоест в нейния евро
-атлантически
вариант, представлява своеобразна симбиоза между олигархичен
и демократичен
тип управление, ако имаме предвид древната класификация на Херодот. Това ще рече, че партийните „елити“ са само функция на олигархичните
кръгове, било национални или транснационални, а това прави връзката между тях не само задължителна, но и някак си твърде естествена. Партийно-политическите „елити“ просто не могат да съществуват без подкрепата на олигархичните
кръгове, които всъщност ги създават и ги предлагат на политическия
пазар, а пък масата възпроизвежда фантазията си, че ги „избира“, като по този начин участва в политическия процес, за да бъде завършена цялостната картина на тази уникална
„демократична шизофрения“. Всичко това означава, съвсем естествено, че партийно-политическите „елити“ няма как да не обслужват интересите на собствените си създатели – олигархичните
кръгове, тъй като в противен случай рискуват своята битийност въобще. В този смисъл едно или друго противопоставяне е борба на самите олигархични
кръгове с оглед собствените им икономически и финансови интереси, която обаче бива замаскирана най-вече чрез „демократичните медии“ като партийна борба, като „сблъсък на идеи“ по отношение на бъдещето на обществото. Каква фундаментална илюзия, нали, която на всичко отгоре се възпроизвежда непрекъснато?!... /вж.: Георгиев, 2002, 2013, 2014/.
Що се отнася до българската ситуация, която Иво Христов описва по един категоричен и адекватен начин, ще се окаже, че за нищожно краткото си историческо съществуване, през тези тридесет години, „българската демокрация“ или по-точно българската партийно
-олигархична
симбиоза, успява да възприеме драматично опростената логика на „демократичното битие“, за да я трансформира като свой собствен екзистенциален смисъл и то твърде безкомпромисно: „Действителното разделение е между няколко олигархични клики, чиито предтечи бяха положени в преразпределителните процеси от 90-те години на миналия век. Тези клики могат да живеят и да бъдат витални само и единствено в мъртвешката симбиоза с държавния апарат и механизмите за изсмукване на ресурс от и чрез него. Реалната „политическа“ борба е междувидовата борба вътре в тази особена социална фауна. Тази работа няма нужда от парламенти и прочие „буржоазни глезотии“. Ето защо Народното събрание ще продължи да служи само като удобен гръмоотвод за гнева на не особено интелигентната електорална „публика“, която няма представа за реалните механизми за генериране и дистрибуция на властови и прочие ресурси“ /Христов, 2016, с. 118/.
Оказва се, че наистина „новият“ партийно-политически български „елит“ много бързо успява да напипа „дамара на демокрацията“ по същия начин, по който старият комунистически
„елит“
беше напипал „дамара на социализма“ – още в началните години в Университета се споделяше един показателен виц, че „всичко, което ни приказваха за социализма, се оказа лъжа, докато всичко, което ни говореха за капитализма, си е чиста истина“. Проблемът изглежда се свежда най-вече до фундаменталното разминаване в битието на огромното мнозинство от „обикновените“ български хора, които в някаква степен също бяха намерили „дамара на социализма“, както вече видяхме в предишната глава, но „дамарът на демокрацията“ се оказа привилегия само за ограничените партийно
-олигархични
висши
кръгове, а тъкмо това възпроизведе българската драма в почти всичките й житейски измерения, сред които с особена острота отново се поставя въпросът за индивидуалното и семейно-родовото дори биологично
оцеляване. Впрочем със сигурност това е и основополагащата нишка, която може да бъде проследена във всички конкретизации на
Седмото ритуално българско самоубийство в нашата история, тъй като чрез нея най-ярко се откроява парадоксът между въобразената идеологическа
и цивилизационна
„нова модерност“, от една страна, и действителната нищета на съвременното българско общество, от друга страна.
Вероятно няма да бъде преувеличено, ако кажа, че може би първата идеологическа мантра на новата либерално-демократична догматичност е тази за необходимата „модернизация“ чрез задължителната приватизация. Вярно е, че в екзистенциалните перспективи на старата
комунистическа
партийна
номенклатура
този процес започва да се привижда още във времето на Горбачовата „перестройка“, не само като бъдещ изход от един евентуален край на
системата, но и като преживявано за твърде нормално лично и кастово „задължение“ да бъде усвоено натрупаното обществено богатство, а подготовката за това започва моментално, тоест в последните години на социализма. Не по-малко вярно е, че за тази цел е необходимо създаването както на собствени бизнес-формации, които да се подготвят за предстоящото официално стартиране на процеса, така и да се ситуират под собствен контрол бъдещи партийни субекти, чрез които да се отпочне процесът, тоест да бъде структурирана българската версия на симбиозата
между партийно-политически „елити“ и олигархични кръгове, каквато е реалната логика на „демокрацията“. В изграждането на тази структура се отрежда твърде важна оперативна роля на бившата Държавна сигурност, на служителите в различни отдели и най-вече на ръководителите, разбира се не всички, а само
посветените, които ще се наложи да контролират процеса отначало докрай посредством механизма на: от една страна, перманентно шантажиране чрез досиета на онези части от партийния „елит“, било в „ляво“, било най-вече в „дясно“, които ще се опитват да не се подчиняват на първоначалния
Замисъл, а, от друга страна, пряко ще участват в конструирането на партийно
-олигархичния
модел или като непосредствени участници, или като „съветници“ в изграждащите се вече бизнес-групировки. Твърде показателно за тази непоколебима връзка е обстоятелството, например, че едва седемнадесет години след началото на „прехода“, през 2006 г., когато ограбването на общественото богатство и преразпределението на натрупаните блага от времето на социализма вече са приключили, на бял свят се появява и приема що-годе нормален закон, да го наречем най-общо, за „агентите на Държавна сигурност“. През тези седемнадесет години по един или друг повод всички „демократични“ или „социалистически“ мнозинства в Парламента и правителствени кабинети ще направят всичко възможно агентурните досиета да не се покажат в публичното пространство не толкова заради желанието да бъдат заличени „зверствата от миналото“, колкото да се скрият реалните участници в този непомерен предварително организиран грабеж. Информацията, която тези досиета носят със себе си не е интересна с кокошкарските доноси или пък с играта на „стражари и апаши“ от времето на социализма, с въобразените подвизи в борбата срещу империализма, а с разкриване на мрежата от свързани лица, реализиращи в крайна сметка партийно
-олигархичната
симбиоза
на българската „демокрация“.
Парадоксалното е, макар и твърде закономерно като се имат предвид посочените вече принципи на „демокрацията“ въобще, че на фона на тази предварително планирана приватизация с всичките й открити политически и задкулисни играчи, а и на последващите продажби и препродажби на общественото богатство на социализма, партийните говорители от „ляво“ и от „дясно“ ще се дърлят публично в Парламента или по медиите за някаква въобразена „морална“ страна на „проблема с досиетата“. „Десните“ ще се бият в гърдите и ще възпроизвеждат идеологическите си мантри относно „тоталитарното минало“, в което ще обясняват зловещата роля на апарата на Държавна сигурност, от техните анатеми ще се създаде впечатлението, че агентите едва ли не са закусвали пеленачета, за да осигурят властта на „диктатора“, докато техните партийни шефове, някои от които също така от редиците на „Звяра“, съвсем спокойно и елегантно ще „правят бизнес“ със същите тези кръгове, тоест ще им джиросват същото социалистическо богатство – да не забравяме, че в огромната си част приватизацията
бе осъществена при еднопартийното управление и парламентарно мнозинство на СДС. На свой ред „левите“ ще си „късат ризите“ по телевизиите или на парламентарната трибуна, за да доказват какви герои са били служителите на Държавна сигурност, как добре са се справяли и неутрализирали всички всевъзможни вътрешни и външни врагове на Родината, подобно на Авакум Захов и Емил Боев, докато собствените им партийни шефове и спонсорите на наследницата на Партията – Майка ще консумират същото обществено богатство съгласно предварително
Замисления план. Тази „демократична игра“ ще се разгръща публично, за да се демонстрира пред ошашавения зрител „между-партийната борба“ заради идеологическата
чистота, но отзад, в невидимите и сенчески кабинети ще се води реалната, но скрита борба между различни олигархични
кръгове
за следващия социалистически завод, който след като бъде приватизиран почти безплатно, ще се нареже на скрап, за да бъде препродаден малко след това непомерно по-скъпо. Журналисти и анализатори, съгласно същите „демократични принципи“, ще се включат в изпълнение на своята основна „демократична задача“ и на драго сърце ще правят всичко възможно, за да постигнат целта за масовото оглупяване на „обикновените“ хора, независимо, че сред тях се намират редки изключения, които обаче само потвърждават това „демократично правило“. В крайна сметка „темата за досиетата“ ще втръсне до такава степен на масовия зрител и читател, че да бъде окончателно решена онази предварително поставена задача за ограбване на общественото богатство, а подробната истина за него да не бъде разкрита никога.
Разбира се, че реализацията на „модернизацията“ чрез приватизация минава през ограбването на финансовия ресурс на банките, осъществено в средата на 90-те години, защото бъдещата партийно
-олигархична симбиоза все още не разполага с необходимите средства, за да може по-късно да закупи държавата. Тази последователност наистина е ужасяваща, тъй като, от една страна, биват откраднати финансовите ресурси на огромната част от „обикновените“ български хора, а, от друга страна, след това чрез тези средства бива заграбено материалното богатство, което те и техните родители са съграждали по времето на омразния
„комунизъм“, тоест в този случай е налице двойно ограбване, хладнокръвно осъществено от старата и новата „демократична“ партийно
-олигархична
симбиоза. Проблемът, поне от гледната точка на
критическия психологически прочит на българската история е, че целокупното народонаселение през тези години никак не се вълнува от това конкретно проявление на поредното
Седмо българско ритуално самоубийство, макар че психологическата
логика на този прочит ще насочва вниманието на читателя към възпроизведените по драматичен начин регулативни функции на традиционните за българската колективна психика етно-културни, екзистенциални и политически представи, сред които се откроява болезнената цел за индивидуалното и семейно-родовото
биологично оцеляване. Тази цел ще актуализира също така първенстващата роля на индивидуалните стратегии за справяне в ситуацията на пазарната
джунгла, а това ще възпроизведе отново и отново социалната изолация, самозатварянето в семейните, фамилните и приятелските кръгове, и, най-вече, тоталното отчуждение от държавата, отговорността към която някак парадоксално се джиросва на онези, които всъщност я ограбват. Поредната българска драма, нали?!...
Вероятно изглежда съвсем логично обстоятелството, че в цялата тази побългарена „демократична вакханалия“, тъкмо защото е българска, няма как да мине съвсем без жертви, без кръвопускане, тъй като личните, а не обществени интереси на създаващата се българска олигархия са огромни, което прави закономерни и поредните убийства в поредния „преход“. Ако оставим настрана поредицата от гангстерските войни през 90-те години и в началото на ХХІ в., резултат по-скоро от опита „гущерът да си изяде опашката“, тоест илюзорната идея на някои от босовете, че могат да скъсат пъпната си връв със своите създатели и да станат самостоятелни „бизнес-играчи“, след като „борческите групировки“ са структурирани в
Замисъла да имат обслужващи функции спрямо олигархията, то ще видим, че може би също така съвсем закономерно куршумите застигат и някои от крупните фигури на „прехода“. Със сигурност най-значимото събитие в „откритата“ партийна „борба“, но реално скритата война между различни олигархични
кръгове
в зараждащата се българска „демокрация“, е убийството на тогава бившия министър-председател Андрей Луканов, всъщност основният по всеобщото мнение на „леви“ и „десни“ архитект
на
българския
„преход“. Драматичният публичен вътрешно-партиен конфликт между него и новото младо попълнение в „червените“ редици Жан Виденов, който повече от сигурно не
е
посветен в Замисъла, а се стреми да провежда собствена и отговаряща на държавния интерес политика, се оказва в „принципите на демокрацията“ външна проява на реален конфликт вътре в олигархията, който по старите български традиции може да бъде разрешен единствено чрез убийство.
Наред с това, по типично български традиционен начин ще бъде дамгосан Жан Виденов като „най-голямото зло на прехода“, което ще възпроизведе поредния български парадокс в историята – опитът да бъде по някакъв начин осуетен
„Замисълът за Ограбването“ ще се представи като „разруха“, а Жан Виденов ще се превърне в поредния трагичен герой в българската история, обвиняван за всички беди, които в действителност е искал да предотврати, но заедно с това забравен и отхвърлен по абсурден начин в дълбините на българската селска колективна психика. Вероятно в този случай, що се отнася до убийството на Андрей Луканов, много по-важна и показателна ми се струва паметната забележка на Илия Павлов – безспорно най-големият български олигарх
в онези години, отправена към самия Андрей Луканов: „Да знаеш, че не ти, а аз вече карам влака!“, една реплика, от която струи неподправеното самочувствие на човек, който се е вписал вече
в „принципите на демокрацията“, тоест, че олигархията
е тази, която решава нещата в държавата. Разбира се, далеч съм от мисълта дори само като опит да внушавам някаква вина за едно или друго събитие, тъй като това по никакъв начин не може да бъда изследователската задача на
Критическата психология на българската история – тъкмо от нейните позиции най-важното в тази ситуация е разкриването на психологическите особености на партийно
-олигархичната
симбиоза
в осъществяването на българската „демокрация“, която много бързо усвоява дори и по нашенски принципите на „демокрацията“ като цяло.
Със сигурност предположението, че малко по-късно Иван Костов чрез преобразуваният като партия СДС и акумулирането на абсолютно цялата власт в страната обявява война
на Илия Павлов и неговата „Мултигруп“ в името на въобразени
„държавнически цели“, наистина се оказва твърде наивно, тъй като в случая става дума за подкрепа чрез властта на другите части на новата българска олигархия. Тоталната приватизация, обявявана като религиозна
мантра
на новата
„модернизация“ чрез идеологическата доктриналност на либерално-демократичната принадлежност към новата евро
-атлантическа
„цивилизованост“ ще се окаже всъщност обикновено ограбване на общественото богатство, чрез което да бъдат захранени по подобаващ начин „собствените олигархични кръгове“. Фундаменталната грешка на Иван Костов, що се отнася до „принципите на демокрацията“, не се свежда толкова до унищожаването на икономиката, както смятат някои от пенсионираните социалистически
адепти, макар че то е факт, колкото до опита му да преобърне „демократичната традиция“, която повелява не партиите да имат собствени олигархични кръгове, а тъкмо обратното – винаги олигархията
е тази, която има собствени
партии. В този аспект, след като осигури жизнено, тоест икономическо и финансово пространство на различни от „Мултигруп“ олигархични
кръгове, самият Иван Костов ще стане наистина мигом непотребен и съвсем закономерно ще изчезне от политическата сцена, за да се превърне в поредния „герой на прехода“, обруган и низвергнат в публичната среда и в помислите на „обикновените“ български хора, макар че от гледна точка на
Критическата психология на българската история той не може да бъде по никакъв начин трагичен
персонаж
от порядъка на Тодор Живков и Жан Виденов. Най-малкото, защото няма такъв идиотизъм, в крайна сметка, да харижеш на американци „Мариците“, а на руснаци – Нефтохим Бургас, макар че това е само малка част от абсурдите на приватизацията, въобразена като модернизация.
Колкото и да звучи парадоксално на пръв поглед, но съвсем логично от позициите на
критическия психологически прочит на българската история, подобна, макар и противоположна „демократична грешка“, си позволява и неговия основен „враг“ по онова време – олигархичната бизнес-групировка „Мултигруп“ и по-скоро нейния лидер. Известно е, че в „принципите на демокрацията“ Илия Павлов ще се опита да създаде свое партийно обединение, дори да го противопостави на СДС на Иван Костов и това ще е партийната коалиция около Движението за права и свободи на д-р Ахмед Доган, приело доста гръмкото име „Обединение за национално спасение“, макар че целта ще се окаже по-далечна. Първият проблясък на това бъдеще може да се намери в повече завоалираната „по царски“, отколкото директна подкрепа за тази формация, осъществена от Симеон Сакскобурготски по време на изборната кампания от 1997 г., когато поредната издънка на Кобургите ще се окаже поканен от Илия Павлов да се върне в страната, за да се включи в нейното „демократично изграждане“, тоест демократично
доразграбване. Както се знае, това се случва след очаквания авторазгром на „дясното“ в лицето на СДС, Симеон Кобурга се връща в България и създава собствена партия НДСВ, чрез която се докопва до властта, най-вероятно с оглед реализация на личните си интереси около реституцията на „царските имоти“, както се оказва по-късно, отколкото за бъдещето на страната. Заедно с това обаче, той е нужен на българската партийно
-олигархична
симбиоза
с оглед членството на страната в НАТО и Европейския съюз, за да се сложи край на всяко съмнение и да се легализира ограбването на общественото богатство чрез подкрепата на новите външни
покровители. Иначе най-вероятно случаят с убийството на Илия Павлов може и да е резултат от войната между различни кръгове на новата българска олигархия, но по един странен на пръв поглед начин то препотвърждава „демократичната максима“, че олигархията
не общува пряко с „обикновените“ хора, а само с посредничеството на създадените от тях партийни
субекти
– Илия Павлов се беше превърнал в твърде публична, дори менторска фигура, а това не се вписва в принципите на „демокрацията“ като цяло.
Що се отнася до Кобурга и създаденото да замени СДС в измисленото „дясно“ пространство негово „Национално движение Симеон Втори“, поне от гледната точка на
критическия психологически прочит на българската история, цялата тази акция ще се окаже идеологически
парадоксална, тъй като „царят“ – наследник ще оглави партия, която участва и печели избори в една колкото и въобразена, но поне на хартия Република?! Нещо повече, за да бъде българската
„модерност“ за пореден път драматично
селска, то
„монархът“ ще се овласти като министър-председател, обещавайки малко преди това, че за „800 дни“ ще превърне България в модерна и определено развита „европейска“ страна?! Ограничените хоризонти на българската селска психика ще привидят в това обещание надежда за бърз и твърде лесен напредък, подобно на настроенията в Третото „българско“ царство, по думите на Тодор Панов: „Желанието на обикновените български хора е да се усвои изведнъж всичко онова, което е продукт на вековна и последователна умствена работа на другите народи“ /Панов, 1914/. В този случай обаче, със Симеон Сакскобурга, поредният парадокс на българската селска психика наистина е уникален, тъй като „обикновените“ български хора делегират държавата на внука и сина на онези, които осигуриха на България три национални катастрофи,
Петото ритуално самоубийство, но изключително кърваво, а също така възпроизводство на традиционните български драми, комплекси и болезнено съпреживявани екзистенциални намерения. Не знам, вероятно като изследовател не мога да го твърдя, но все ми се струва, че някакво тежко, много тежко проклятие тегне над тази наша българска общност, за да преповтаря векове наред, както видяхме тук в
Критическата психология на българската история, своите мисловни стереотипи, които регулират едно абсурдно от всякаква гледна точка не само политическо, но и цялостно поведение?!...
Резултатът от това поведение в конкретната историческа ситуация, не само на новата демократична партийно
-олигархична
симбиоза, но също и на огромната част от „обикновените“ български хора, е печално известен – унищожена тежка промишленост, разрушени фабрики и заводи, нарязвани на скрап, за да носят печалби на новите им собственици, разгромяване на всякаква мисъл за приемственост по отношение на развитието на нови и модерни технологии, каквито бяха налице преди 1989 г., иначе казано, едно „изпепелено общество“, по думите на Иво Христов /Христов, 2016/. Но това не е всичко, тъй като по същия безумен начин ще бъдат разрушени едрите селско-стопански кооперативи, а и тук процесът ще бъде опакован идеологически
чрез догматичната сакралност
на „демократичната“ визия за светлите перспективи на
„частния фермер“, макар че в същото време е налице един факт, толкова парадоксален, погледнат отстрани, но толкова психологически обясним, разбира се от критически
позиции, имайки предвид преобладаващата селска психика на „народ“ и „елит“, с която се осъществява и
Седмия преход. Става дума, естествено, за онова прочуто „връщане на собствеността върху земята“ в „реални и нереални граници“. Новата демократична
догматика
ще дефинира идеологически
подобен акт като
„модерен“ и
„справедлив“, но пък в дълбините на масовата селска психика ще изплуват странните видения на едно възможно завръщане към идиличното селско минало, което да пренесе „изтормозените“ по времето на социализма селяни във вселенията на завещаното от дедите спокойствие чрез дъха на собствената земя. Няма друго обяснение обстоятелството, освен критическо, тоест чрез регулативните функции на традиционните за нас етно-културни, екзистенциални и политически представи, че с такава непомерна радост бяха буквално унищожени и ограбени по най-варварски начин мащабните земеделски сдружения, освен типичното и твърде далечно от здравия разум селско щастие да обработваш собствено парче земя, макар с рало и мотика, като в древността. За да бъде абсурдът пълен, тоест тъкмо български, в предизборните кампании и в текущия „демократичен“ процес основните партийни формации ще се надпреварват да доказват кой повече земя е върнал, вероятно за да възпроизвеждат и себе си, и своите избиратели, не толкова като модернизиращи се, колкото като традиционни селски субекти. Етикетирането на конкретните форми на унищожаването на селското стопанство като
„ликвидационни съвети“, по твърде драматичен начин ще онагледи определено суицидната
природа
на традиционната българска селска психика, която дори няма да осъзнава, че като ликвидира
нещо, което е съграждано с толкова усилия през годините, то тя ликвидира и себе си, тоест самоубива
се. Лишено от представата си за общност, подозрително към държавата и управлението, българското старо-ново селячество в
Седмия преход ще полага неимоверни усилия, за да реализира индивидуалните си стратегии за оцеляване в семейно-родовите структури чрез селско стопанство, което няма нищо общо с модерността, докато накрая ще разбере, че това няма как да се случи, старата генерация ще се предаде, а младите на талази ще напускат страната, за да търсят спасение в чужбина /Георгиев, 2002/. Процес, който по-късно ще бъде значително улеснен чрез присъединяването на страната към Европейския съюз или толкова мечтания „Клуб на богатите“?!...
Не по-различно ще е положението и на българския пролетариат в този
Седми преход, от който голяма част ще загуби не само работата си, но дори и някаква възможност да пооткрадва по нещо от държавните фабрики и заводи. Предимно селската психика и на работничеството, току-що излязло от спокойствието на омразния
„комунизъм“, ще предопредели неговата неспособност да отстоява колективните си интереси, търсейки предимно поединичното спасение и перспективите за индивидуалното и семейно-родовото оцеляване. Работническо-мениджърските дружества по
Замисъла ще се окажат само поредната формула за ограбването на предприятията и за източването на капитали. Работническите професионални сдружения, тоест
синдикатите, на които първоначално ще се възлагат изключителни надежди за един „по-справедлив преход“, постепенно ще загубят престижа си не само, защото ще се превърнат в средство за индивидуални кариери и оцеляване, но и поради продължаващата невъзможност някога българският пролетариат да се превърне в истинска работническа класа, дори и в термините на предишната идеологическа
догматика. Интересно, но ще се окаже, че и в ситуацията на
Седмия преход, по подобие на тази в Третото царство, всяка от основните партийни формации ще си пожелава да има свой
синдикат, което изглежда никак не смущава „работническата класа“ не за друго, а защото такава просто няма – по-голямата част от нея ще възпроизвежда фантазиите си от миналото чрез реституираната земя в „реални“ или „нереални“ граници, чието спокойствие да му осигурява бурканите за зимата и отдиха от градската гмеж. В такава възпроизведена психична
среда българският пролетариат ще е отново крайно подозрителен и критичен към всяка форма на управление, но няма дори и да помисли, че е възможно да се обедини и да потърси правата и интересите си, а отказът от държавата ще предполага единствено индивидуалните стратегии за оцеляване, най-вече като бягство вън от собствената страна, в чужбина, което ще се окаже може би единствения смислообразуващ фактор в личната екзистенция /Георгиев, 2002/.
Българската интелигенция в
Седмия преход също така ще демонстрира по твърде убедителен начин регулативните функции на традиционните за общността етно-културни, екзистенциални и политически представи, цели и комплекси. Една част от по-зрялото поколение, особено нереализирали се асистенти в университетите, ще предпочете партийната кариера с оглед бъдещи облаги и екзистенциалното спокойствие. Друга част, най-вече сред учителите и преподавателите в нароилите се като гъби след дъжд нови и нови „университети“, къде по-прикрито, къде по-явно, ще правят всичко възможно, за да доунищожат българското образование като търгуват с приеми, изпити и оценки, осигурявайки си по този начин толкова важните средства за своето биологично оцеляване. Трета част, обвързана с пъпна връв със старата партийна
номенклатура, типично по български бързо и безпроблемно ще възприеме новата демократична
догматика и ще се ориентира в най-различни
„граждански структури“, щедро и либерално финансирани най-вече от САЩ и фондацията на Сорос, за да се включи в решаването на задачата за масовото оглупяване на целокупното народонаселение с такъв религиозен фанатизъм, с какъвто техните родители и деди вещаеха светло
„комунистическо бъдеще“. Четвърта част, за съжаление незначителна, ще се адаптира към новите условия, за да се реализира и за да докаже своите качества и умения, и то не само спрямо нашите български стандарти. Пета част, най-вече от старото поколение творци и учени било от Университета, било от БАН, ще предпочете бягството от реалността и самозатварянето в собствената проблематика, омерзени както от държавата, така и от нещото, наречено „народ“. За съжаление голямата част от знаещите и можещите млади хора просто ще напускат непрекъснато България, търсейки не само спасение, но и реализация в чужбина, а възпроизведеното традиционно отчуждение от държавата ще прави този процес безпроблемен /Георгиев, 2002/.
Новата българска „буржоазия“ или българското „предприемачество“ и „бизнес“ не се различава съществено в поведението си в
Седмия преход от останалата част от целокупното народонаселение. Една част от него е рентиерско, продукт на реституцията, което не може да надрасне своите ограничени хоризонти на индивидуалното битие, разбирано повече като просто, а не разширено възпроизводство, ако използвам термина на Маркс. Другата, огромната част, е следствие от бандитското ограбване на онова социалистическо
богатство, и носи със себе си странното намерение да играе ролята на „български национален капитал“, но то не е способно на такива мащабни икономически проекти, които да имат пряко отношение към подобряването на качеството на живота на хората. Каймакът на това „предприемачество“ всъщност е българската „демократична“
олигархия и нейните кръгове, които имат пряко отношение към политическата власт чрез своите партийни сателити, а това им осигурява жизнена среда, тоест пари от еврофондове и обществени поръчки. Във всичките си части обаче, това ново „предприемачество“ е лишено от могъщи творчески импулски, по-скоро се родее с българското селячество, заменяйки само селската къща и волската каруца с луксозен дом и последен модел лимузина, отколкото да има нещо общо с модерна и преуспяваща индустрия /Георгиев, 2002/.
Със сигурност най-значимата част от поредното
Седмо българско ритуално самоубийство се пада на ужасяващата и непозната в цялата ни история демографска
катастрофа
– според различни данни между два и половина и дори над три милиона български граждани ги няма във времето на „демокрацията“
след като през омразния
„комунизъм“ населението на страната е около девет милиона души. Ще се окаже, че за 30 години „демокрация“, страната е загубила толкова хора, колкото е бил прираста на населението за пет века
„турско робство“, а това логично би следвало да постави въпроса – кога и за какво робство
всъщност става дума, в крайна сметка?! Парадоксалността на българската „демокрация“, на религиозно
преживяваната идеологическа
догматика
и поредния „най-правилен“ цивилизационен
избор, ще се сведе до факта, че смъртността, ниската раждаемост и бягството от страната, тоест процесът на ужасната демографска
катастрофа, ще се ускори изключително и може би съвсем необратимо след приемането на страната в НАТО и в Европейския съюз, иначе казано след категоричното приобщаване към
„евро-атлантическите ценности“ като либералната догма за
свободно движение на хора, стоки и капитали. Представяте ли си омерзението от поредната българска драма в историята – самоубилите се за пореден, но може би най-страшен начин „народ“ и „държава“, ще трябва да се въобразяват като щастливи, защото са се оказали абсолютният аутсайдер в „Клуба на богатите“?!... И това да се случва отново и отново в едно уникално раздиращо се от собствените си недоразумения население, което въпреки всичко е успяло да даде приноса си към духовното богатство на света чрез Писмеността
на
Кирилицата, тоест Българицата, и произтичащото от нея
Православие
, Богомилската
социална
визия
, и
философско
-религиозната
концепция
на
Учителя
Дънов, невъзможно осъзнати и до ден-днешен?!... Впрочем, може ли да има бъдеще нещо, било индивидуална личност, било въобразена общност като българската, които непрекъснато ще се отричат от самите себе си?!... Нека да помислим за това, защото след още 30 години българска „демокрация“ може да се окаже, че няма да има държава, която да се нарича България!...
Проф. Людмил Георгиев
Използвана литература:
- Георгиев, Л. (2002). Ситуацията на преход в контекста на нашата патриархална култура, Студия в: Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, Философски факултет, Книга – Психология, т. 95, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2002;
- Георгиев, л. (2013). Критика на историческия рационализъм, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2013;
- Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;
- Христов, И. (2016). Пред пепелището на нестаналото българско общество, Изд. „Студио 18“, Пловдив, 2016.
https://pogled.info/
