Политическата „земя“ принадлежи на група „протестиращи" и се разпределя между няколко техни партии, които бяха пропагандно брандирани като „партии на промяната"
Претенцията за нов номос замени „стария Рим" – Парламентът, с нов – президента
В своя фундаментален труд “Номосът на Земята” големият германски конституционалист Карл Шмит разсъждава върху средновековния процес на трансформация на политическия и правен ред в Европа от respublica Christiana към Jus Publicum Europeana. Използва гръцкото понятие “номос” (nomos), в неговото кантианско значение – като мярка, по която се извършва разпределението на земята в дадена общност, както и създавания на тази основа политически, социален и религиозен ред.
След установяването на християнската религия в Европа се установява първоначалният номос, който конструира властта като единство на imperium и sacerdotium. Носители на това единство са императорът и свещенството, а целта на единство е катехонична (от гр. katechon) – да удържа възцаряването на злото, на антихриста, и има своите теологични основания във Второто послание на св.ап. Павел до Солуняни. По силата на този номос конфликтите и войните вътре в respublica Christiana не са за власт и доминация, не са за премахване на imperium или на sacerdotium, а са за правата върху разпределението на земята, като земеделско и градоустройствено понятие.
Цялата средновековна политика е всъщност тео-политика (от гр. theos - бог"), която – по думите на Карл Шмит – е борба „за" Рим, а не „срещу" Рим. Вън от пространството на respublica Christiana са били два типа територии: „варварски“, които са предназначени за християнско мисионерство и „вражески" (халифатът), които са обект на справедливи (justa causa) и „свещени", кръстоносни войни. Този ред рухва под напора на новите пространствени реалности, които откриват Великите географски открития и в резултат от премахването на властовия монопол на Рим върху религиозната власт в резултат от Реформацията. Създава се нов номос, нов ред за разпределение на земята, при който теополитиката е заменена от рационална политика, а теополитическите феодални владения – от суверенни държави.
Ако пренесем метафорично идеята за този номос върху българското партийно-политическо и институционално пространство, може да се каже, че преди две години у нас беше направен опит за установяване на нов номос – на „промяната", но този нов номос рухна, защото беше изначално фалшив и невалиден. Преди този опит номосът на българската политика беше конструиран около политическите сили и обществени среди, които трийсет години от различни идеологически позиции отстояваха и осъществяваха идеята за демокрация по европейски модел и за присъединяване на България към Свободния свят чрез членство в най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата – ЕС и НАТО.
Тези сили и среди бяха katechon, призван да удържа „призрака" на сваления тоталитарен режим и неговите пост-тоталитарни проявления - идеите “анти-Европа” и “про-Евразия. Това бяха “вражеските земи”.Така беше изграден номосът respublica Bulgarica Europeana. В този номос БСП – тогава разнородна „партия-континент“, където напреднали цивилизации съжителстваха с най-първобитни племена - беше своеобразна „варварска“ територия, отредена за политическо мисионерство и приласкаване към каузата на Свободния свят. В ролята на Рим в рамките на този номос беше изведен конституционният модел на парламентаризма. Това беше естественият политически и правен ред на българската демокрация с всичките нейни кривици и проблеми.
Самопровъзгласилата се за „братство на почтените" политико-олигархична конструкция обаче гръмко обяви нов номос, според който се създава нещо като „република на Промяната" (respublica Mutationem), в която политическата „земя“ принадлежи на група „протестиращи" и се разпределя между няколко техни партии – ИТН, ДБ, ПП, ИБГНИ, които бяха пропагандно брандирани като „партии на промяната". На БСП отново беше отреден статус на „варварска земя“, която мисионерите на промяната могат да „цивилизоват" и да приласкаят за свои цели. Обявиха се за нов български katechon, който има историческа мисия да удържа ГЕРБ и ДПС, а в по-общ план - „мафията".
Претенцията за нов номос замени „стария Рим" – Парламентът, с нов – президента. Но пълната му неадекватност спрямо обществено-политическите реалности изначално го превърна във фалшив номос с предизвестен провал.
Провалът на respublica Mutationem може би нямаше да бъде толкова драматичен и дори пагубен за България, ако не беше фрапиращата некомпетентност, политическа импотентност, идеологическа несъстоятелност, а не на последно място и корупционния манталитет, на самозваният нов katechon – т.нар. “партии на промяната”.
С опита си да подменят злото, което трябва да бъде удържано, анти-Европа и про-Евразия, с привижданото от тях по-голямо “зло” в лицето на ГЕРБ и ДПС, те ерозираха в дълбочина геополитическия имунитет на България. Това лъсна с особена сила след началото на руската агресия срещу Украйна. По силата на новия номос в правителството на Кирил Петков съжителстваха русофили и русофоби, „европейци“ и „евразийци“, пазарници и бюджетници. И съвсем естествено то започна да лъкатуши около глобалния геополитически разлом, а България да изглежда като все по-сива геополитическа зона, закарфичена в периферията на ЕС, която няма място дори и в Шенген.
Претенцията за нов номос донесе на България две години на упадък, а в определен смисъл – години на национален позор. Поверяването на българската културата на безкултурието на лицето, наричано „Здрасти Аз Съм Наско“ и на Минеков, само по себе си е позор за една държава с претенции за свое място и принос в световната култура.
Не трябва да се вслушваме във фалшивата латерна на уотабаутизма (whataboutism), сиреч: ама то преди какво беше. Две години са достатъчно дълго политическо време, за да няма никакво значение – никакво! - какво е било преди това.
Днес има само един валиден въпрос – какво се случи през тези две години. А това, което се случи може да се обозначи като: некомпетентност, управленска дезориентация, безпрецедентна шуробажанащина, гранд-корупция с посредниците за газа и аферата „Джемкорп", застой във всяка една сфера. Музикалният израз на тези две години всъщност са просташките песньовки "Депутата Христо" и "Песен за Лена“. Това са химните на „братството на почтените", на „партиите на промяната", на тяхната мимолетна, но за сметка на това вредоносна respublica Mutationem. Под техния съпровод бяха похабени две години от историята на България, две години от живота ни. Две години, през които българското управление беше превърнато в политически „катун“ за шарлатани, алчни до кръв партийни кариеристи и всевъзможни площадни непрокопсаници.
Логичният край настъпи на последните избори – вотът на хората отхвърли претенцията за нов политически номос. Връщането на неуспешния проучвателен мандат за съставяне на правителство, даден по силата на формалната последователност на конституционната процедура на „Продължаваме промяната", е само надгробният камбанен звън за „братството на почтените”. Дали ще почиват в мир?
Борислав Цеков
Труд
