Филип Димитров – илюзията

Ако за някого от родната политика може да се каже, че е бил неподходящият човек на неподходящото място в неподходящия момент, то това несъмнено е премиерът на първото демократично правителство след парламентарните избори през 1991 г. – Филип Димитров.

Успял да удържи властта в течение на година – до края на октомври 1992 г., когато не получи вот на доверие и падна от власт а го поиска само 3 месеца, след като вотът на недоверие за цялостна политика срещу него бе отхвърлен от парламента и в следващите 6 месеца не можеше да бъде внасян повторен такъв.

Поради тази причина кабинетът му ще остане в историята като „самосвалилото се правителство“. Заради ината на Филип Димитров да поиска вот на доверие също за цялостна политика, въпреки че е изгубил подкрепата на многобройни фактори в държавата, включително и СДС, и въпреки твърдия отпор на доста по-компетентни от него хора в коалицията. С илюзията, че след падането на кабинета му се отива на предсрочни избори, които СДДС печели с абсолютно мнозинство, както сам споделя. Заради подчертаната му западна ориентация го наричаха Фил Кенеди и изписваха името му просто като Ф.Д., за да пестят място. 

Поради тази причина оттогава като стане дума за правителството на Ф.Д. се говори само за този факт, но не и за предпоставките той да се случи. Всъщност предпоставката е една единствена – личността на самия Филип Димитров, обрасла с крайно противоречиви оценки – от „Осанна!“ до „Разпни го! “ И изключително озадачаващи за периода преди да поеме юздите първо на СДС, а след това и на държавата.

Доста след скоропостижно приключилия му мандат един от старите му познайници ще каже за него, ме е католик, единствен не-медик, практикувал „психоанализа“, статист в „Адаптация“ (знаковият филм) със синдрома „Морено“.

Друг пък ще си спомни за епизода от адвокатската му практика, когато пред сградата на съда радостно обявява на клиентите си, че всичко е наред и ще получи само условна присъда. А когато уплашеният клиент, дошъл да се разведе, казва, че в такъв случай няма да го направи, адвокатът му напрегнал мозъка и прозрял, че го взема за друг човек, а на този води бракоразводното дело.

Без значение дали се обръщаме с гняв или без към онези 12 месеца, няма как да не забележим, че  и държавата и гражданите бяха превърнати в обект на групова психотерапия, наричана управление, в която най-важната цел на сеанса бе самият психотерапевт – министър-председателят по метода на Морено за „сънесъзнаването“. Тоест нито той съзнаваше какво го е сполетяло буквално като гръм от ясно небе, нито хората трябваше да съзнават какво ги връхлита постоянно и изневиделица.

Всичко това бе възможно заради клиничната склонност на премиера неотвратимо да приема илюзорното за действителност. Което не е необяснимо, имайки предвид, че в политиката той и си остана големият компромисен случайник.

Източник: Уикенд