Гробокопачът на Синята надежда

Поколението Z си няма понятие кой е Филип Димитров

Оня ден на опашката в магазина пред мен беше Филип Димитров. Млада касиерка го обслужи като обикновен клиент. „Знаеш ли кой мина?“, попита нейна по-възрастна колежка. Девойката вдигна рамене. „Самият Филип Димитров!“, прекръсти се осведомената.

Поколението Z си няма понятие за тази феноменална политическа фигура. Гробокопачът на Синята надежда на техните бащи и майки.

Филип Димитров е един от всемирните мъже, отговорили на въпросника на Марсел Пруст. През 1991 г. журналистката Елеонора Владимирова му предложи да попълни прочутия формуляр. На въпроса какъв е любимият му цвят, Димитров логично посочи „Син“. А любимият метал? „Стомана“, категоричен беше той. „Как бихте желали да умрете?“, пита въпрос №41. „Без да изпускам контрола над себе си, което значи - с достойнство“, отсече анкетираният.

Този път към оня свят избра самоубиецът. Синя стомана, контролирано забита в себе си. С достойнство!
На 8 ноември 1991 г. Филип Димитров оглави първото демократично правителство в новата ни история. На 24 юли следващата година Народното събрание гласува вот на недоверие към кабинета. Резултатът беше 104 врагове срещу 130 приятели. Филип Димитров беше щастлив, защото не искаше други да му теглят ножа. Той сам ще пререже пъпната връв на своето съществуване в политиката с ритуално харакири.

Смисълът на харакирито е да запази честта на самоубиеца. Самураят подготвя предсмъртен стих, в който обяснява какво е преживял, за какво съжалява и защо трябва да умре. Макар и не в мерена реч, Димитров спази традицията. „Може да се каже, че правителството на Филип Димитров почти нищо не направи напълно и по най-добрия начин“, изповяда се той. Това сакрално изречение е документирано в неговото съчинение „Митовете на българския преход“.

На 21 октомври 1992 г. Филип Димитров депозира в парламентарната канцелария иск за вот на доверие. Уникален в политическата ни история!

Дебатите започнаха на 22-ри и продължиха на 28 октомври. Пренията бяха сред най-ожесточените в аналите на Народното събрание. Без да знае, че премиерът желае да се самозаколи, опозицията изригна като вулкана Попокатепетъл.

Йовчо Русев нарисува страшна, апокалиптична картина: „Никога България не е познавала такова корумпирано управление във всичките му нива, както днес. Никога българският народ, българският селянин не се е чувствал толкова изоставен. В селата старците замръкват без да знаят дали ще осъмнат. Убийства и престъпления! Господа, за селата в планинските райони като че ли е кърджалийско време.“

Дончо Конакчиев добави още мрачни краски: „Аз ви питам, господа: фокусите на статистиката ли доведоха до многократното увеличение на наркоманията и проституцията по време на вашето управление? Отговорете на този въпрос. Те ли поставиха страната на прага на епидемии... (слушайте, нека слушат и другите, които ни слушат)... на епидемии от болести, които бяха забравени: от сифилис, от туберкулоза. Това чука на нашата врата.“

На тези атаки дадоха отпор майстори на ораторското изкуство като Светослав Лучников, Васил Михайлов и Георги Марков. На Лучников признателното потомство вдигна паметник. Михайлов записа името си в теорията на абсурда с интервю за Република Нубия. Марков изкова знаменития политически лозунг „Само „Левски“ и шкембе чорба!“ На 28 октомври беше изсърбал чорбата и мина към десерта. Стенограмата свидетелства:
„Преобразихме търговската мрежа, и аз много се радвам, че и децата на социалистите влизат в сладкарница „Лучано“ - италианската, и те си купуват вече западни телевизори, и те пият хубава бира, и те ходят с хубави джинси, а не ходиме като прошляци, както ходихме по комунистическото управление по „Ваци“ в Будапеща да се чудим как да си купим от някой бутик някой и друг парцал, сега нашите деца са красиви, одухотворени и със самочувствието на европейски деца.“

В пренията участва и дамската половина от залата. Златка Русева храбро атакува Стойко Пенчев. „Госпожице Златка, ако обичате, замълчете и ме изслушайте. Вие въобще не разбирате проблемите на отбраната“, защити се той.

Синята депутатка съзря паралел между нея и мадам Злата от „Криворазбраната цивилизация“. Скочи и най-отговорно заявяви: „Уважаема госпожо председател, уважаеми народни представители! За сведение на всички мъже от Парламентарната група на БСП, се казвам Златка Русева и ви моля, така както аз се обръщам с двете ви имена, така да се обръщате към всички жени и мъже, разбира се, от Парламентарната група на СДС.“

Клара Маринова кръстоса шпага с Иван Пушкаров. „Трябва да кажа откровено, че нямах намерение да се изказвам“, измънка колебливият Иван. „Господин Пушкаров, то добре сте се канили да не се изказвате, ама защо не си изпълнихте заканата?“, попита го червената Клара. „Предизвика ме твоята пола в интерес на истината“, сложи ръка на сърцето си той.

В този конструктивен дух дебатите продължиха шест часа. Стигна се до гласуване. Сините поискаха явен вот, червените - таен. Прието беше гласуването да е на тъмно. „Депутатите се отправяха към урните, които бяха на втория етаж“, спомня си процедурата Методи Спасов.

След преброяване на гласовете беше съставен и прочетен протокол. „Министерският съвет не получава исканото доверие“, отсече документът.

Председателстващата Снежана Ботушарова даде думата на Филип Димитров. „Моля господа фотографите да напуснат пленарната зала. Много ви моля, напуснете пленарната зала!“, нареди тя, защото харакирито е грозно зрелище и не е за снимки.

Филип Димитров се изправи на трибуната. Перчемът над челото беше преметнат надясно, каквито са възгледите му. Брадата грижливо вчесана, очилата с нови рамки. „Уважаема госпожо председател, уважаеми дами и господа народни представители! От името на правителството подавам оставка!“, със саблен удар обявяви синият самурай.

Стенографите хроникираха за грядущите поколения: „Ръкопляскания от блока на СДС, депутатите от парламентарната група на СДС стават на крака и поздравяват своя министър-председател.“ Едни му стискаха десницата, други го прегръщаха, трети го целуваха по изстиналото чело.

Вчера беше Десети ноември, превратна дата в българския календар. През 1989 г. от руините на социалистическото миналото се появи Синята надежда. За едно по-добро, достойно бъдеще. Надежда, която Филип Димитров загроби със замаха на политически самоубиец.

„Стефче, обясни на щерката защо сега сме на това дередже!“, заръча на жена си един приятел от моето поколение.

Автор: Росен Тахов

trud.bg