Колко дълго още българският народ ще търпи старите муцуни да се препъват в опита си отново да се докопат до власт и привилегии?

Надежда Нейнски – хроника на една безсрамна алчност

Колко дълго още българският народ ще търпи старите муцуни да се препъват в опита си отново да се докопат до власт и привилегии? Примерът с Надежда Нейнски е поредното свидетелство за това как някои хора не могат да се наситят – нито на постове, нито на лични облаги.

През годините Нейнски се доказва не с принципност или постижения, а със способността си да се вкопчи във властта като удавник за сламка. Вечно в търсене на удобна позиция, вечно в борба за престиж, вечно с претенции, които отдавна нямат покритие. Днес, след серия от провали и политическо забвение, тя отново напира – този път с мераци да бъде посланик на България в Съединените щати.

Ама какво друго да очакваме от човек, който през цялата си кариера поставя личните амбиции над обществения интерес? Дипломат, който така и не остави значима следа, но винаги се е стремил да стои на топло място с престиж и екстри.

Истината е, че времето не прощава – и не говорим само за увяхналия ѝ външен вид. Амбицията да остане във властовите коридори я прави все по-жалка и прозираща в опитите си да натрапва една отдавна изгубена значимост.

Обществото обаче трябва да си даде сметка – всяка минута, в която подобни фигури продължават да ни представляват, е минута загубена за модерна и почтена България. Защото докато Надежда Нейнски мечтае за Вашингтон, ние мечтаем най-сетне такива като нея да останат само в учебниците – като пример какво НЕ трябва да бъде един политик и дипломат.

Димитър Иванов
http://pogled.eu