Президентът Радев чупи рекорди.
Той е единственият държавен глава във времето на последната българска Конституция, който пет пъти е издавал укази за назначаването на служебно правителство – на проф. Огнян Герджиков (2017), два кабинета с премиер Стефан Янев и два, начело с Гълъб Донев.
За сравнение – първият демократично избран български президент д-р Желю Желев (1935-2015) състави едно служебно правителство (с премиер Ренета Инджова, 100 дни на власт). Петър Стоянов бе държавният глава, който стартира мандата си с правителството на Стефан Софиянски (98 дни). На Георги Първанов не се наложи да подпише нито един указ. Нито един! Росен Плевнелиев назначи два кабинета – с премиери Марин Райков и проф. Георги Близнашки, които управляваха съответно 77 и 93 дни.
Като споменаваме продължителността на служебната власт през последните три десетилетия стигаме и до друг рекорд – първото правителство на Гълъб Донев управлява цели 185 дни. След това то реално предаде щафетата само на себе си, тъй като единствената рокада в състава му засегна културното министерство, около което драмите продължават с пълна сила. Ако не беше скандалът с Народния театър, Донев-2 можеше да е изцяло copy-paste.
Но, забележете, и това не е всичко
.
От септември 2021 година досега (8 март включително) през служебни кабинети Румен Радев е управлявал 434 дни. Това е точно толкова, колкото бе на власт правителството на Пламен Орешарски (434 дни, 2013-2014), повече от Филип Димитров (418 дни, 1991-1992), повече от Димитър Попов (323 дни, 1991, „За Бога, братя, не купувайте“) и много по-дълго от правителството на Кирил Петков, което се задържа в продължение на 232 дни.
При пореден провал на опитите за редовно правителство след 2 април управленията на Радев ще започнат да гонят като времетраене тези на Любен Беров (656 дни) и на Жан Виденов (749).
Сегашният държавен глава е единственият, който едновременно спечели втори мандат (преди него това направи само Георги Първанов) и реално управлява през назначени от него правителства, чиито мандати са един след друг, един след друг...
Накратко - бившият шеф на българските ВВС стана голямата изненада. Докато публично се дебатираше, подхвърляше, спекулираше дали ще прави партия, за да се преборел с модела „Борисов“, той не направи никаква своя партия (подчертаваме - своя), но реално взе властта.
Без да спомене за разширяване на президентските правомощия – нещо, което изкушаваше негови предшественици, Радев ги уплътнява като никой друг. Може да стане и цяла година, през която той да е „две в едно“ - държавен глава плюс политикът, който носи цялата отговорност за изпълнителната власт.
Впрочем, държавният глава няма нужда да казва нищо в посока на повече власт, защото други поеха инициативата и искат не просто повече правомощия за българския президент, а направо смяна на формата на управление от парламентарна на президентска република.
Съвсем случайно (дали?) инициатор за провеждането на национално допитване по този въпрос е партията, която свали правителството на Кирил Петков, като се оттегли от коалицията.
С референдумите дотук Слави Трифонов нямаше късмет. Нито една негова идея не се осъществи. Много е вероятно хрумването за президентска република да свърши там, където и идеята за гласуване по изцяло мажоритарна система, тоест – в нищото. Но шоуменът и лидер на партия опитва, говори, вълнува се, изригва от време на време, пуска скандални парчета, които издават много лош вкус. Радикализмът и ексцентричността го издигнаха, после го потопиха, сега само го държат в играта. Игра, на която най-вероятно той не определя правилата.
Интересното е друго – идеята да сменим парламентарната република с президентска уравновесява намерението да се иска процедура за импийчмънт на Радев. Заявката бе дадена от ДБ (подкрепена и от ПП) главно заради отказа на президента да се дава повече оръжие на Украйна. Сблъсъкът е сериозен - между „войнолюбците“ и „партиите на войната“ (казано от Радев сериозно) и „миролюбецът“ (споменавано и с отчетлива ирония).
Двете противоположни предложения – отстраняване от една страна и президентска република от друга, създават два полюса, между които се образува широко поле за маневри.
Радев реално има свобода на движението, защото във времето на всички посочени примери на (служебна) власт винаги е имало влиятелни политически сили, чиито глас е бил най-малкото равен с този на президента. Независимо дали са били от един и същи политически спектър или са били опоненти. При Желев това бяха СДС и БСП, при Стоянов – ОДС (СДС), при Плевневлиев – ГЕРБ.
Сега партия/коалиция, която да оспори доминацията на Радев няма.
Партийната система е в лоша кондиция
Пред погледа на Радев партийната система изпадна в много лоша кондиция.
След вдигнатия му юмрук и протестите през 2020 година ГЕРБ изгуби периферията, но не изчезна от политическата карта. Нещо повече – спори сега за първото място на изборите с коалицията ПП-ДБ, като разчита на мотивацията на привържениците си, втвърдени от дългогодишното управление и от рисковете за фатален спад в подкрепата.
„Продължаваме промяната“ пък, вече в съюз с „Демократична България“, устояха дотук на изкушението да направят „голяма коалиция“ с Борисов, но не могат да вдигнат голяма вълна.
Нито една от двете водещи политически сили дори не се доближава до един милион гласове. Следват ги системни (ДПС, БСП) и антисистемни партии („Възраждане“), нови, залязващи и възкръснали политически субекти („Български възход“, Левица, ИТН, НДСВ и още, и още).
Че има толкова много партии, не е беда. Беда е, че са затънали в междупартийни битки, които се водят „на живот и смърт“ по разнообразни въпроси и различни линии – статукво-промяна, Изток-Запад, Русия-Украйна, корупция, евро, джендър, газ, цени...
Защо се получи така, ще попитате?
Защо преди да е завършила битката срещу корупцията с вдигнатия юмрук, Радев започна поход срещу Промяната?
Защо прие подкрепата на десните за втория си мандат, а сега ги клейми като „войнолюбци“?
Защо все дава третия мандат на Нинова, а управлява служебно с нейни опоненти?
Въпроси, които трябва да изясни президентската институция.
Но тяхното натрупване несъмнено е една от причините за падащия рейтинг на държавния глава.
Радев израсна до конфликтна фигура, като използва определения които никой друг държавен глава не си е позволил.
Рейтингът пада, но...
Ерозията в подкрепата е факт, но Радев остава политикът с най-висока подкрепа и с ниски стойности на неодобрение.
При разбитата партийна система вътре в страната и при глобална нестабилност инстинктът за самосъхранение на нацията работи.
Към този момент президентската институция създава усещането, че процесите са под контрол, че кормилото на държавното управление е в здрави ръце.
Разклащане и на този стълб на власт носи повече рискове, отколкото ползи.
Президентска република не е идея, която се радва на многобройни привърженици, независимо от влошаващата се репутация на партиите. Всички, които я защитават сега, избягват отговор на въпроса биха ли били нейни възторжени почитатели, ако президентът не е Радев, а някой друг.
Процедурата за импийчмънт обаче е крайна и дори да събере гласовете, които са необходими, за да бъда задвижена, ще превърне президента в жертва. Няма да е изненада, ако рейтингът му скочи отново.
Поредната изненада.
