РАДМИЛА ШЕКЕРИНСКА ИЛИ ПАРАДОКСЪТ НА ИСТОРИЯТА: ПОТОМКА НА МАКЕДОНСКИ БЪЛГАРИ КОМАНДВА В СОФИЯ КАТО НАТОВКА

Прадядото – българин, заклан от сърбомани:
  Историята на фамилия Шекеринови от Щип е тъжно свидетелство за окървавената българска кауза в Македония. Прадядото на Радмила Шекеринска – Александър Шекеринов, е зверски убит през 1928 г. от сръбски шовинисти. 80 пъти е прободен с нож заради участието си в борбата „за освобождението и обединението на Македония с майка България“.

 Прабаба ѝ Радка не крие идентичността си: 
    През 1943 г. пише молба до българските власти за вдовишка пенсия. Там ясно заявява, че е „от прочутото българско семейство Шекеринови“ и че е възпитала синовете си „в български дух“. Това е черно на бяло – документ, който не оставя място за съмнение какво е било самосъзнанието на рода.
Другият дядо – сърбоман и югославски апаратчик:
   Но иронията не спира тук:
   По майчина линия Радмила Шекеринска е наследница на Никола Грашески – „Грашето“, влиятелен функционер в комунистическа Югославия, министър на енергетиката на Социалистическа република Македония, по-късно и дипломат. Точно обратното на Шекериновите: човек, лоялен на Белград, част от сърбизираната номенклатура. Така в един и същи род се сблъскват две крайности – български поборник, убит от сърби, и високопоставен югославски сърбоман.

 От македонка до НАТО-вка:
   Радмила Шекеринска израства върху този противоречив фундамент. Като министър на отбраната (2017–2022) често говореше срещу „българското вето“, обвинявайки София, че блокира бъдещето на Македония и отслабва ролята на ЕС. Но след 2024 г., когато стана заместник-генерален секретар на НАТО, риториката ѝ рязко се промени: вече е НАТО-вка, говори за Русия като за „най-голямата заплаха“, наставлява съюзниците и раздава геополитически уроци.
   Пародията на визитата в София:
   През септември 2025 г. Шекеринска бе посрещната в София с почести – лекции във Военния клуб, посещение на базата в Ново село, хвалби за българската оръжейна индустрия. Българските институции я приеха като представител на НАТО, без намек за историческите и политическите противоречия.
    А иронията е очебийна:

Потомка на българи от Щип, чиито предци са се жертвали за майка България, и същевременно наследничка на сърбомански югославски апаратчик, е приета с почести в София като натовска началничка. И то не като човек, който дължи уважение на българските си корени, а като представител на алианс, който дава тон на самата България – какво да мисли за Русия, за Украйна, за Черно море.
   История или гротеска:
   Визитата ѝ в София е пародия. Историята поднася горчива ирония: внуците на онези, които са се самоопределяли като българи и са умирали за това, днес заемат високи международни постове и влизат в България не като потомци на свои, а като чужди – пребоядисани македонци и натовци.

Ако прадядо ѝ Александър Шекеринов можеше да види как неговата правнучка пристига в София, за да чете лекции на България от името на НАТО, щеше ли да повярва, че това е същият род, който някога е писал до българските власти „ние сме българско семейство“?
    Иронията е толкова плътна, че почти можеш да я усетиш – кръвта на българските поборници се среща с бюрокрацията на Брюксел, а родовата памет се размива под блясъка на международните протоколи. 

 В този парадокс на историята се крие предупреждение и поука: миналото не се забравя, но понякога се изражда във фарс, който живее в настоящето.

Велизар Енчев