Днес тържествено в Република Северна Македония отбелязват три десетилетия и половина от своята независимост
Какво България направи и какво не можа за държавността на съседите?
Знам, че сериозните хора изпълняват обещанията си, които поемат. Така и трябва да бъде. Уж минавам за човек, който държи на думата си, но ето че се налага да не изпълня дадено вече обещание. В миналия брой заявих, че следващият текст ще бъде посветен на отговора на въпроса сърбизира или вучевичизира ли се Северна Македония, или и двете? Но пък ден-два след дадената дума се досетих, че днес е 8 септември 2026 г. и съседите ни, които броим за най-близки от балканците наоколо, имат повод да почерпят. Те тържествено отбелязват тридесет и петата годишнина от референдума на 8 септември 1991 г, когато мнозинството от участващите в него дадоха положителен отговор на питането дали искат страната им да бъде суверенна и независима държава. Да, тъкмо днес е денят, но тържествата започнаха отдавна, програмата е помпозна и плътна, и пак, както обикновено става и както вече отбелязах, се води истинска битка за това кой има повече принос за това вече три десетилетия и половина някогашната югорепублика да бъде това, което е сега. Делят си заслугите, както се казва, и се кичат с тях.
Голяма част от това време, за което говорим, прекарах в Скопие като кореспондент на български медии. Пред очите ми минаха някои, или повечето, да не кажа, всички важни събития, чрез които се утвърждаваше новата държавност на Република Македония. Уточнявам – ще използвам това название, въпреки че то през всички тези години претърпя промени, всяка от които носеше огорчение, а даже и гняв на гражданите на страната. Но тъй като България призна първа Република Македония с това конституционно име, имаме всички основания да го приемем и като практично, когато става дума да съседната ни държава.
Та, казвам, че работейки за български медии в Скопие станах свидетел и професионално отразих доста, или повечето от най-важните събития в Република Македония. Правил съм го не само по задължение, а и от чисто любопитство и симпатия към всичко, което новата държава правеше, за да се утвърди и като самостоятелен субект на международните отношения и право. Бил съм и критичен, но и снизходителен към опитите на доста хора, партии и институции да вгорчават отношенията ни, прозирайки в повечето случаи нездрав интерес и мотив за това. Позволявам си да имам самочувствието, че и аз съм допринесъл с работата си за това на днешния ден празниикът да бъде по-автентичен и тържествен. Да им е честит!
Заминах на работа като кореспондент на Българското национално радио на 1 декември 1993 г. България вече бе направила важното признаване на Република Македония на 15 януари 1992 г., а в цялото общество на бившата югорепублика се чувстваше подем и желание държавата по-скоро наистина да се отдели от някогашната Югославия и да тръгне по свой път. Това не беше никак лесно, защото и съседите „помогнаха“ процесите да вървят трудно и бавно. Две години след като София вдигна бариерата пред международно-правното утвърждаване на новата държава, през февруари 1994 г. Гърция наложи едностранна блокада на Република Македония. Причината – спорът около правото новата държава да се нарича Република Македония. На север бе в ход ембаргото срещу Сърбия заради ролята ѝ във войната при разпада на Югославия. Така младата държава се оказа в клещи. Отворени останаха двете посоки на изток към България и на запад към Албания, където на албанците съвсем не им беше до това да помагат на съседите си. Имаха си своите проблеми – и там държавността се разпадаше. Единствен остана отворен коридорът към България, през който навлизаше живителна помощ. Ако на 15 януари 1992 г. страната ни отвори пътя на Република Македония към света, периодът на ембаргото от север и блокадата от юг се превърнаха във време, когато България спасяваше хората оттатък границата със своите доставки. Ако не бяха конвоите от цистерни с гориво, които вървяха от България към Република Македония, тя, новата суверенна държава, едва ли щеше да издържи. Но най-странното беше, че доста хора обвиняваха тъкмо въпросните доставки, че съдържат гориво, което замърсява въздуха над столицата Скопие. В един момент даже това се превърна в медийна кампания, та се наложи първият български посланик край Вардар Ангел Димитров да отиде в съответното министерство в Скопие и да предложи да спрем да пращаме цистерни. Последваха заклинания да не го правим, причината не била в българското гориво, просто градът е разположен така, че замърсявания на въздуха се случвали често. Операцията по спасяването на Република Македония от страна на България продължи.
През септември 1995 г. се намери дипломатическо решение на въпроса чрез Временната спогодба между Атина и Скопие. Цената беше платена с наименованието, с което Република Македония щеше да се ползва в международното общуване – Бивша югославска република Македония (БЮРМ), FIROM – според, английската транскрипция на името. Това беше първият път, когато хората край Вардар изпитаха обидата и унижението да не могат да ползват името на собствената си държава, записано в конституцията им. България обаче остана вярна на своя акт на признаването и навсякъде се отнасяше към Република Македония с нейното конституционно име. Макар че…, макар че, ако питате мене, в много неща и особено в манталитета и усещането си гражданите на БЮРМ се отнасяха тъкмо като бивши членове на една вече несъществуваща държава като Югославия. Много трудно вървеше процесът на осъзнаване на новата реалност, в която новото във функционирането се търсеше в старото, което все още не можеше да бъде забравено. То и институциите даваха повод за това, ползвайки в практиката си правилата от бившата СФРЮ, вместо да измислят нови.
На следващата година, през април, БЮРМ влезе с това име в Обединените нации. Това беше много сериозна стъпка за утвърждаване на новата държава на международната и световна дипломатическа и политическа арена. Дразнещото бе тъкмо името, но Гърция се бе съгласила да „пусне“ БЮРМ само при положение, че тя бъде записана тъкмо като FIROM. Президентът Киро Глигоров, старият белградски апаратчик, тогава твърдеше, че въпросът с временното име на страната ще бъде решен за месец-два. От тогава – от април 1996 до решаването му през юни 2018 г. чрез Преспанския договор минаха цели 22 години. Но и тук цената, която беше платена под натиска на Гърция, бе определението „Северна“, което смени омразната абревиатура FIROM. Както се казва, от трън, та на глог, имаме тази поговорка и от двете страни на границата.
В началото на октомври същата година в центъра на Скопие бе извършен атентат срещу президента Киро Глигоров. Дали това беше отговор на неговите „два-три месеца БЮРМ“, или мотивите бяха други, но така или иначе организаторите и извършителите на покушението и досега не са открити. Какви ли не „връзки“: българска, братиславска и не знам още какви бяха пускани в действие. Нищо. Но обърнете внимание – това беше първата вълна на масови репресии от страна на властите срещу македонските граждани, които се бяха осмелили или в израз на нова надежда за ново отношение към тях се бяха декларирали като българи. „Внуците но Ванчо Михайлов“, както определиха от полицията евентуалните атентатори, бяха преследвани, задържани и разпитвани до отказ, без разбира се, това да има някакъв резултат. Драги Каров от Велес, един корав мъж, може да разкаже за това колко бой е изял в полицията, за да каже кой сложи бомбата и кой я активира дистанционно, за да удари преминаващата наблизо кола с Глигоров. Президентът оцеля, макар и с тежки наранявания, но това пък стартира политическата битка за неговото наследство. А за мен денят на атентата бе ден на изключително професионално изпитание. Пет минути след съобщението за покушението, бях на мястото. Предавах кореспонден ции за всеки, който ми се обади от България. Ако не се лъжа, бяха общо25 или 26, като сложността бе в това да информирам за събитието, като всяка от кореспонденциите да не прилича на другата.
През есента на 1998 г. ВМРО-ДПМНЕ спечели парламентарните избори и направи коалиция с Демократична алтернатива на Васил Тупурковски и Демократичната партия на албанците на Арбен Джафери. Премиер стана Любчо Георгиевски, който трябваше да се обяснява пред опозицията защо малкото му име е Любчо, а не Люпчо, каквато е местната норма. „Ами така ме е записала акушерката в болницата в Щип, където съм роден“, отговаряше той. През февруари на следващата 1999 г. година бе направена и първата голяма дипломатическа грешка новото правителство с признаването на Тайван. В предизборната кампания Тупурковски обещаваше един милиард инвестиции, без да назовава откъде ще дойде той. С признаването на Тайпе истината блесна. Пари срещу признаване, такава беше сделката, договорена от един от министрите на Демократична алтернатива. Че се взеха пари от някои хора, се взеха, но много скоро стана ясно, че цялата тази история е контрапродуктивна и лека-полека ѝ беше сложен край.
А се случи бежанската криза от Косово през пролетта и лятото на 1999 г. Писал съм много за това – и за усилията на правителството на Георгиевски да подслони и поеме грижата за хилядите косовари, които режимът на Слободан Милошевич изсипа на границата с Република Македония. Вместо да прави реформи, които обещаваше, кабинетът трябваше да се грижи за неканените гости от Косово. Когато всичко свърши, вече споменатият Тупурковски с горчивина сподели публично: как пък не се намери един македонец, който да даде една чаша вода на бежанците? Местните албанци свършиха всичко. През същата година завърши мандатът на президента Киро Глигоров и на изборите през есента неговото място зае Борис Трайковски.
После дойде въоръженият конфликт през пролетта и лятото на 2001 г.,завършил с подписването на Охридския мирен договор и с промени в конституцията, които измениха коренно облика на държавата. Тази сага заслужава отделен текст. През 2006 г. започна ерата на премиера Никола Груевски, свален от „оранжевата революция“ на Зоран Заев. На 1 август 2017 г. той и Бойко Борисов подписаха в Скопие Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество между двете държави, чието изпълнение върви с толкова проблеми и трудности, с колкото се сблъскваше и Република Македония, сега Северна, по своя път до днес. Тридисет и пет години самостоятелност, независимост и суверенитет!
А през септември 2010 г. БНТ закри пункта си в Скопие, а моя милост отиде в пенсия.
Накрая още веднъж честитя празника на всички свои многобройни роднини, приятели, колеги, познати, на всички граждани на съседната държава!
Автор: Костадин Филипов
trud.bg
