Авторитарният режим падна, да живее ислямисткият

Днешните празнуващи падането на Асад, са утрешните жертви на ислямистите

Годината е 1979, милиони иранци приветстват отдавна чаканото сваляне от власт на шах Мохамед Реза Пахлави. С него идва и краят на монархията, а на власт идват ислямистите. Причините за свалянето на шахиншаха, както и сложните политико-социални отношения в страна като Иран е трудно да бъдат изброени с няколко изречения, но има няколко основни фактора: начините му на управление – авторитарно, засилването на разслоението между бедни и богати, прозападната политика, която среща неодобрение. Всичко това обединява срещу него комунисти, либерали, религиозни фигури.

Четвърт век негово управление, съпроводено с репресии срещу противниците на режима, докато малък брой негови приближени тънат в охолство, настройват голяма част от населението на Иран. Паралелно с това, поради подкрепата към Пахлави от някои страни, гражданите виждат като враг и западните страни, по-конкретно САЩ, както и светския начин на живот, който налага шахът.

През 1963 г. той си навлича яростната съпротива на религиозната общност, когато започва т.нар. Бяла революция – пълна модернизация на Иран. Дават се избирателни права на жените, те вече не са задължени да ходя забулени, могат да отказват да сключат брак и редица други съвсем нормални права, които обаче са били недостъпни за тях преди. Шахът стига още по-далеч, като въвежда изискване за образование на ислямските свещеници, което също влиза в остро противоречие с ислямските традиции. Икономическият растеж не е достатъчен, за да усмири разбунтувалите се религиозни фундаменталисти.

Проблемът е многопластов и прекалено разточителният светски живот, който демонстрират шахът и приближените му, на фона на огромната маса бедни иранци, постепенно взимат превес, оставяйки на заден план модернизацията на страната. Ситуацията е умело използвана от религиозните духовници, чиято основна цел е страната да се отърси от светското влияние и да се подчини на ислямските порядки.

Основна фигура, макар и изгонен от страната, е аятолах Рухолах Хомейни, който от Франция дирижира събитията. В онези години той е личност, приемана по-скоро като пострадал от режима на шаха, отколкото като фанатичен религиозен лидер, поради което често получава гласност, а възгледите му се популяризират като на дисидент в изгнание. Критиките му към режима, както и призивите му да бъде сменено управлението, са пламъкът, необходим на милиони недоволни от Пахлави.

Именно Хомейни, през 1979г., поставя началото на ислямската революция, а дни по-късно се завръща в Иран, обявявайки я за ислямска република. Още в първите месеци се разбира, че обещанията му са били просто параван. В страната са наложени крайни порядки, доскорошните му съюзници в свалянето на шаха, днес вече са преследвани, хвърляни в затворите и убивани.

Появяват се и паравоенните милиции. Правата на жените са орязани, а ако допреди няколко месеца няма нищо по-естествено човек да срещне иранка с къса пола и дълги, развяващи се свободно коси, след 79-та това става невъзможно – жените губят правото си да дават съгласие при сключването на брак; ако не спазват ислямските порядки, биват пребивани или хвърляни в затвора; застрашени са и от наказание 70 удара с камшик; минималната възраст за брак става 9 години, на омъжените жени се забранява да посещават училище. Шариатът става държавен закон, репресиите срещу населението не само, че не намаляват, напротив – увеличават се крайно и трайно.

Обещанията на Хомейни да помогне на бедните, да спре „моралния упадък“, да постигне духовно израстване, много бързо биват забравени. За кратък период Иран се ислямизира, в страната са забранени всички политически партии и неислямистки движения. А днес, почти половин век по-късно, страната е основен спонсор на тероризма по света, всеки глас против крайните традиционни порядки бива брутално заглушен, а от красивите иранки с буйно развети коси няма и помен, нещо повече, в страната се планира създаването на психиатричен център за жени, които не се обличат по ислямските правила. Вятърът на промяната довява всичко друго, не и по-добър живот, не и свобода.

В наши дни, макар и с разлики, касаещи част от основните играчи, както и някои цели и причини, падна един още по-дълъг режим – този на Асад в Сирия. След близо четвърт век управление на сина Башар Асад, както и още 29 години преди това на баща му Хафез Асад, т.нар. бунтовници взеха властта в свои ръце. Основните опозиционери са „Хаят Тахрир аш Шам“ - организация, наследник на „Фронта ан-Нусра“, създадена след отцепване от Ал Кайда. Тоест – джихадисти. Групировката се счита и за терористична от Сирия, САЩ и Европейския съюз.

Сред останалите „освободители“ фигурират десетки подобни групи, обединени от няколко основни неща – всички са противници на светското, крайно религиозни и ретроградни са, жените не са хора според разбиранията им, а насилието, включително и убийствата, са основна част от методите им.

Въпреки това, падането на Асад също е широко приветствано в цялата страна. Или поне такова впечатление се създава. Отиде си един диктатор, всички са щастливи. Какво точно ще донесе детронирането на Асад, ще разберем съвсем скоро, но една от първите задачи на новите управници, е да променят Конституцията. Конституцията, която за разлика от всички други арабски страни, е светска, а шариатът е противоконституционен.

Жените в страната могат (все още) да работят, да учат, не са задължени да покриват лицата си, а законите са съобразени именно с опазването им от крайните радикални обичаи. Съвсем официално в страната се празнуват (все още) християнски празници, а самите християни и други религиозни малцинства и групи са защитени (все още) както от законите, така и от властта.

Разбира се, подобно на режима на Мохамед Реза Пахлави, хиляди бяха хвърлени в затворите, стотици бяха убити, други - прогонени. Управлението на фамилията беше авторитарно, според някои – и диктаторско. Но нека видим кои идват след Асад. Соченият за нов лидер на Сирия – Абу Мохамед ал-Джолани е ислямистки боец, който се завръща в Сирия през 2011 г., като пристига с месечна стипендия от 50 000 долара от Абу Бакр ал Багдади, главатар на терористичната групировка Ислямска държава в Ирак и Леванта.

Задачата на Джолани е да създаде сирийския клон на Ал Кайда - Джабхат Ал Нусра. Впоследствие обявява, че се оттегля от Ал Кайда, за да създаде сирийски антирежимния фронт „Джабхат Фатех аш Шам“, който по-късно се преименува на „Хаят Тахрир аш Шам“ – вече споменатата терористична групировка, основно финансирана от Турция. От известно време се опитва да гради нов образ, а в последното си изявление след падането на Асад, се опита да създаде образ на революционер, който просто се бори години наред, за да освободи Сирия от потисничеството на фамилията.

Въпреки това, САЩ още преди години определиха новата му формация за терористична, доказвайки, че нейните членове са се сражавали за Ал Кайда, а през 2013 г. Държавният департамент на Щатите го постави в списъка на глобалните терористи, като предложи 10 милиона долара за информация, водеща до ареста му. Макар той вече да не е официално издирван, а възгледите и донякъде видът му да са лустросани, надали някой може да повярва, че има бивш терорист – до вчера си насилвал, пребивал и убивал, днес си бял, преживял катарзис и съжаляващ за стореното.

Но който не познава историята, е обречен да я повтори. Днешните празнуващи падането на Асад, са утрешните жертви на ислямистите. Днешните жени, които пеят и се радват на падането на режима, са утрешните насилвани робини на радикалните мюсюлмани. В мюсюлманска страна не може да съществува западен тип демокрация, която спокойно да бъде приета от немалка част крайно фанатизирани религиозни водачи, духовници и обикновени граждани. Арабските страни нееднократно са доказали – с всички революции и смени на режимите, че авторитаризмът е единствената възможна форма на управление, в която ислямът няма да е доминиращ и потискащ правата и свободите на жените, на християните, на останалите малцинства, на всеки, осмелил се да се противопостави на назадничавите традиции.

Автор: Виктория Георгиева

trud.bg