Как да се предпази Европа от изкушението на Третата световна война

Как да се предпази Европа от изкушението на Третата световна война

В скорошно интервю израелският премиер Бенямин Нетаняху направи доста смело изявление, наричайки Европа „изгубен“ континент. Това е подобно на „изгубен рай“, което в известен смисъл е ехо от известната фраза на Жозеп Борел за европейската „градина“ и заобикалящата я „джунгла“. Но другото определение на Нетаняху за днешна Европа е далеч по-интересно - „изтощен континент“. Това не е философия или метафизика, а на практика диагноза. Нещо повече, самите европейци, очевидно са наясно с положението, в което се намират. Оттук и настоящата суматоха около евентуални преговори на Големите сили, спешните опити да се идентифицира някакъв общоевропейски преговарящ и да се осигури предварително място на масата за преговори. И все пак, това не се отнася единствено до обичайното желание на Брюксел да забави, или саботира мирния процес, въпреки че Европа го прави доста успешно в предишните години.

Логиката тук изглежда е различна. Докато Киев преди повтаряше „нищо за Украйна без Украйна“, днес Брюксел на практика изисква „нищо за Европа без Европа“. И това не е случайно.

Ако преговорите между тримата Големи - Владимир Путин, Доналд Тръмп и Си Дзинпин се проведат в крайна сметка, те неизбежно ще обсъдят много повече въпроси от украинския, свързани с параметрите на бъдещия свят. Самият формат предполага дискусия между трите най-големи центъра на сила за нова система от отношения между тях. Това означава, че украинският въпрос почти автоматично ще бъде последван от европейския.

Освен това, предполага се, че съдбата на Европа в такъв формат ще бъде почти толкова важна, колкото и съдбата на самата Украйна. Точно затова европейците са толкова нервни. Те разбират отлично, че един ден може да се събудят и да открият, че основните параметри на собственото им бъдеще вече са договорени между Вашингтон, Москва и Пекин. Това е класически пример за „ожениха ме без мен“, само че приложен към цял континент. Оттук и отчаяният опит да се демонстрира свобода на действие, да се назначи представител и на всяка цена да се осигури едно допълнително място до масата, където биха могли да седнат Путин, Тръмп и Си.

Но тук започва най-лошото. Европейските елити сякаш са стигнали до заключението, че могат да си възвърнат глобалното значение предимно чрез укрепване на позициите си. Чешкият президент Петър Павел, бивш генерал от НАТО и човек, едва ли заподозрян в симпатии към Русия, наскоро призна съвсем откровено, че Европа не се приема сериозно поради слабостта и дълбокото си вътрешно разединение. Светът бързо се измества към големите центрове на сила, а Европа вече не е един от тях. Преведено от дипломатически на ежедневен език, заключението е съвсем просто. От Европа се иска да се превърне в империя.

Инициативата „Партньори за мултилатерализм“, представена през септември от Антонио Кошта, се вписва идеално в тази логика. Тя беше съвместно спонсорирана от Европейски съюз и Обединеното кралство, както и от Австралия, Канада, Индия, Кения, Барбадос и Бразилия.

Състава на участниците предизвиква известно историческо дежавю. С изключение на Бразилия, почти цялото неевропейско ядро прилича на сглобени фрагменти от старата Британска империя.

Официално, всичко, разбира се е красиво. Международно право, ООН, мир, просперитет, споделени ценности. Но, под този традиционен глобалистки плащ е твърде очевидно едно далеч по-прозаично желание. Да се запази собственото им влияние в свят, където старият еднополюсен ред буквално им се изплъзва през пръстите.

Нещо повече, Европа все повече разчита на сила. От икономическа гледна точка тук има и ясна сметка. Огромните държавни инвестиции във военно-промишления комплекс, според настоящите европейски власти, би трябвало да съживят индустрията, да повлекат със себе си свързаните с нея сектори и по някакъв начин да компенсират продължителната стагнация. Но класическата военна индустриализация работи по-различно, когато имате евтина енергия и суровини. Европа, от друга страна, първо се лиши от ключов източник на евтини ресурси, а след това реши да спаси индустрията си, като произвежда скъпи оръжия, ползвайки много скъпа енергия. Това е доста странна икономика на войната. Но много по-опасно от производството на танкове, ракети и снаряди е милитаризацията на съзнанието. Когато в продължение на няколко години на обществото ежедневно се повтаря, че Русия непременно ще атакува, че войната е практически неизбежна, че трябва да се строят бункери, да се изграждат армии, да се възстанови наборната военна служба и да се възстанови инфраструктурата, в определен момент подобно пророчество започва да се оправдава. Буквално, като пушката на Чехов в началото на пиесата.

Германските специални части KSK вече преразглеждат тактиката си с оглед на потенциален конфликт с Русия. Докато преди войските планираха да се върнат в базата си приблизително три дни след началото на ученията, сега те се обучават за продължителни периоди на автономна операция на скандинавски терен при изключително ниски температури. Командирът на подразделението Андреас Кюне го казва директно: „Ние се фокусираме върху врага - Русия.“

Можете да наречете цялото това възпиране както искате. Но ако прекарате години в подготовка на армията за една конкретна война, вероятността от тази война нараства експоненциално. Особено след като ЕС наистина се ръководи от хора, за които конфронтацията с Русия е придобила почти религиозен характер. За тях, това вече не е просто конфликт на интереси или дори геополитическо съревнование. Това е кръстоносен поход.

Разбира се, в Европа има много прагматици, които при промяна на обстоятелствата, мигновено ще променят песента си и ще седнат на масата за преговори. Единственият проблем е, че ключовите институции в момента се контролират от най-идеологическите фигури. А края на настоящият мандат на Урсула фон дер Лайен е все още далеч. Но това дори не е най-важното. Европа на практика се е вкарала в ситуация, в която почти всеки реалистичен изход от украинската война автоматично означава нейно собствено поражение.

С Украйна нещата са по-прости. В сегашния си вид тя най-вероятно ще се разпадне. Но за европейските елити поражението ще бъде много по-дълбоко. Структурата, изграждана от десетилетия, ще се срине. Също и идеята за Европейския съюз като независим глобален център, способен да диктува правила на своите съседи и да говори от името на целия континент. За настоящата европейска политическа класа това е практически смъртна присъда. Едно е да си младши партньор на Съединените щати в еднополюсен свят, когато старшият ти партньор е глобалният хегемон. Съвсем друго е да се окажеш втора цигулка в многополюсен свят, където дори САЩ са един от центровете на сила, когато Вашингтон, Пекин и Москва седят на челната маса.

И тук отново се връщаме към евентуалните преговори между Путин, Тръмп и Си Дзинпин. За Европа подобен триумвират вече е символ на нейното историческо унижение. През последните пет века европейските сили са свикнали да се смятат за господари на света. Те са разделяли континенти, създавали и унищожавали държави, очертавали граници и контролирали ресурсите на планетата. Сега се оказва, че решенията за нова глобална архитектура могат да се вземат и без тях. Падението от принц в просяк винаги е много по-болезнено от издигането от просяк в принц.

Особено след като исканията от Африка, Азия и Латинска Америка да се представи на бившите колониални сили сметка за векове експлоатация стават все по-силни. А сумите, за които става въпрос, са толкова големи, че никой европейски бюджет не би могъл да ги понесе.

Ето защо настоящата милитаризация е особено тревожна. За притиснатия в ъгъла европейски елит войната може би изглежда като последен шанс да се обърне неизбежната траектория на упадъка. Не защото войната е добра, а защото поражението без война изглежда още по-страшно. Изкушаващо е да се убедим, че конфликтът ще остане конвенционален, като никой няма да използва ядрени оръжия и че европейската индустрия и армии някак си ще успеят да постигнат приемлив резултат.

Точно затова евентуалните тристранни преговори ще трябва преди всичко да разрешат не украинския въпрос, а европейския въпрос. Освен това, тази задача е значително по-трудна от очертаването на нова граница или договарянето на броя на войските. Трябва да се намери изход от конфликта, при който Европа няма да възприема случващото се като свое собствено историческо унижение.

Вече знаем как завършват опитите за изграждане на следвоенен ред върху демонстративното унижение на загубилия. След Първата световна война Германия остава не само победена, но и с чувство за национален срам, ощетна и с убеждение за несправедливостта на новия ред. Крайните последици от опита за трайно консолидиране на Версайския договор са твърде добре известни.

Днес задачата е още по-сложна. Защото отслабването на Европа не е резултат от един-единствен договор или дори от резултата от украинската война. Това е глобален исторически процес, който е практически невъзможно да се спре.

Путин, Тръмп и Си, ако такъв формат се осъществи, ще трябва да се опитат да определят мястото на Европа в новата система по такъв начин, че неизбежното ѝ понижаване да не се превърне в желание за военен реванш.

Как да се направи това е трудна задача, дори предизвикателство.

Светослав Атаджанов