Новата хидроложка реалност и парадоксите на водната сигурност на България
Европа вече е навлязла в нова хидроложка реалност, а рекордно ниските нива на Дунав не са временна аномалия, а предвидима последица от климатичните промени и липсата на адекватни управленски решения.
Проектът за Хидротехническия комплекс „Никопол – Турну Мъгуреле“ трябва да бъде върнат в дневния ред като стратегическо решение за бъдещето на Дунав, а не да бъде определян като екологична заплаха.
Това заявява в интервю за БГНЕС бившият министър на околната среда и водите Асен Личев. Според него съоръжението може да стабилизира нивата на реката, да гарантира корабоплаването, да осигури зелена енергия и да повиши водната и енергийната сигурност на България и Румъния.
Агенция БГНЕС публикува пълния текст на интервюто с Асен Личев.
БГНЕС: Временна аномалия или нова хидроложка реалност, за която България и ЕС не са подготвени?
Асен Личев: Навлизаме в нова хидроложка реалност, за която нито България, нито Европейският съюз имат лукса да бъдат „изненадани“. Вече не можем да говорим за временна климатична аномалия. Климатичните промени превърнаха екстремните явления в ежегоден модел.
Най-циничното в сегашната ситуация е, че тя беше напълно и научно прогнозирана още в началото на пролетта. Европейските институции и водещите климатични лаборатории разполагаха с всички необходими сведения за предстоящото катастрофално маловодие.
• Още през март международните доклади алармираха, че годишният отток от ледниковите зони на Алпите, които хранят основните европейски артерии – Дунав, Рейн, По и Рона – е в критична фаза и дългосрочно ще спадне с близо 45%.
• През април Европейската служба за изменение на климата „Коперник“ (C3S) официално публикува данни, които заковаха стряскащия факт: Европа е най-бързо затоплящият се континент на планетата, а дебелината на снежната покривка е била с 31% под средните норми.
• В средата на май климатичните модели на „Коперник“ окончателно потвърдиха прогнозата за необичайно сухо и горещо лято. Учените ясно предупредиха, че поради рекордно високите температури алпийските ледници – които функционират като „водните кули на континента“ – се топят с безпрецедентна скорост и тотално ще изчерпят своя буферен капацитет много преди края на лятото.
Всички знаеха, че когато ледниците се разтопят преждевременно в началото на сезона, големите европейски реки ще останат без своя основен източник на захранване в горещите месеци. И въпреки че данните бяха на бюрата на чиновниците в Брюксел и София още през пролетта, мерки не бяха взети.
Рекордните спадове на нивата на Дунав, които традиционно се случваха през есента, сега парализират корабоплаването и енергетиката в цяла Европа още в разгара на лятото. Проблемът не е, че природата ни е изненадала, а че институционалната ни матрица е изостанала с половин век. Ние продължаваме да управляваме водите със стратегии от миналия век, докато администрацията масово отказва да разбере, че без незабавна адаптация към тази нова реалност, икономическата и водната сигурност на целия континент са поставени на карта.
БГНЕС: Има ли днес общоевропейска стратегия за управление на водните ресурси при подобни кризи, или всяка държава реагира сама според собствените си интереси?
Асен Личев: На хартия Европейският съюз има прекрасни директиви и планове за управление на речните басейни. На практика обаче, при подобни кризи виждаме пълна абдикация от реална координация и спасяване поединично. Всяка държава реагира егоистично, защитавайки собствения си суверенитет и икономически интерес.
Дунав е международен транспортен коридор от критично значение, но грижата за поддържането на плавателния път е разделена на парче. Когато нивата паднат, Румъния мисли за своята атомна централа, Унгария спира мощности, а корабособствениците в България засядат в критичните участъци поради липса на навременни стратегически дейности, които да стабилизират корабоплаването, да произвеждат зелена енергия и да увеличат транспортните връзки между Румъния и България в участъка на общия Дунав.
Европейската солидарност се дави в плитките води на Дунав. Намразихме дългосрочното планиране. Липсва централизиран, наднационален оперативен механизъм за управление на риска от суша, който да налага задължителни квоти за водовземане и споделена отговорност за поддръжка на речното корито. Наблюдаваме същия институционален егоизъм и нормативен абсурд, какъвто виждаме и при управлението на европейските гори – администрацията в Брюксел измисля рестрикции без връзка с реалността на терен, а местните общности плащат цената за тези грешки. Вместо реален воден съюз, в момента имаме съюз от администратори на кризи.
БГНЕС: Защо днес изглежда, че ЕС по-скоро реагира на кризите, отколкото ги предотвратява? Необходима ли е нова европейска водна стратегия?
Асен Личев: Защото Брюксел се затвори в чиновнически комфорт и догматичен зелен фундаментализъм, заменяйки практическото инженерно мислене с административен отчет. Преди 25 години Рамковата директива за водите беше революционен документ. Тя обаче беше замислена в епоха на относителна хидроложка стабилност.
Днес ЕС е тромав гигант, който гаси пожари с хартия. Институциите се фокусираха върху писането на доклади и забранителни режими, вместо върху изграждането на адаптивна инфраструктура. Изгубихме способността да мислим стратегически с 30-40 години напред.
Вижте какво се случва с прословутата „Зелена сделка“ и политиките за защита на околната среда в Европа. Емблематично изследване, публикувано в Journal of Environmental Management, нагледно доказва как зелените политики на ЕС постигат точно обратния ефект – те превръщат континента в барутен погреб, като увеличават риска от унищожителни горски пожари. Брюксел си постави за цел 30% от територията на континента да бъде обявена за защитена природна зона, като изисква трупане на мъртва дървесина и гъста растителност. Резултатът? Научният анализ на пожарите в Испания, Франция и Португалия показва, че върху защитените територии се падат цели 55% от изгорелите площи, въпреки че те съставляват едва 38% от горите. Идеологията, която изключва човека и традиционното земеделие от природата, натрупва тонове леснозапалим материал и блокира превенцията чрез сложни процедури.
По същия пагубен начин се управляват и водите. Зеленият радикализъм блокира почистването на речните корита и изграждането на хидротехнически съоръжения под предлог, че се увреждат местообитанията. Нова европейска водна стратегия е крещящо необходима, но тя не трябва да бъде поредният пожелателен документ. Тя трябва да пренасочи милиарди от фондовете за реално технологично преструктуриране:
• Мащабно възстановяване на естествените заливни зони, които действат като водни буфери.
• Задължително дигитално управление на водите в реално време на европейско ниво.
• Строги санкции за държавите, които не инвестират в намаляване на водните загуби и модернизация на критичната си инфраструктура.
БГНЕС: Възможно ли е съоръжение като ХТК „Никопол – Турну Мъгуреле“ да бъде част от дългосрочното решение, или рисковете и екологичната цена надхвърлят потенциалните ползи?
Асен Личев: Крайно време е да спрем да робуваме на чиновнически клишета и да наричаме Хидротехническия комплекс „Никопол – Турну Мъгуреле“ „мегаломански проект, който унищожава екосистемата“. Това е груба манипулация. Нека погледнем реалността и географската карта на Европа. От извора на река Дунав в Германия до Железни врата има изградени над 30 язовирни стени, бентове и хидротехнически съоръжения. Последните два огромни комплекса – „Железни врата 1“ и „Железни врата 2“, са разположени на границата между Сърбия и Румъния, само на крачка от българската граница.
И какво излиза? Всички нагоре по течението – Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Сърбия и Румъния – регулираха реката, построиха си ВЕЦ-ове, подсигуриха си корабоплаването, енергетиката и земеделието, без някой да ги обвини, че са унищожили Дунав. Само от Железни врата надолу до Черно море – в българо-румънския участък – реката е оставена на произвола на съдбата. Излиза, че всички европейски държави са „разрушили“ екосистемата, за да развиват икономиките си, а само България е длъжна да я пази девствена в границите на своя бряг, докато икономиката ни и корабоплаването закъсват заради маловодието!
Този двоен стандарт е пагубен и ние трябва твърдо да му се противопоставим. Комплексът „Никопол – Турну Мъгуреле“ не е заплаха, а задължителна стъпка за оцеляването на региона. Той ще стабилизира нивата на реката, ще гарантира плавателния път, ще произвежда огромно количество чиста, зелена енергия за двете държави и ще подсигури водоподаването за АЕЦ „Черна вода“ и за нашите централи.
Вместо да слушаме брюкселските екологични догми, които – както видяхме от данните за горските пожари в Европа – често водят до катастрофални провали на терен, трябва да защитим енергийната и транспортната си сигурност. Разбира се, проектът ще бъде изпълнен по съвременните инженерни стандарти на XXI век за минимизиране на местния екологичен отпечатък. Но да блокираме такова стратегическо решение под предлог, че пазим природата, докато самата река пресъхва пред очите ни, не е екология – това е национално бездействие.
БГНЕС: Ако тенденцията се запази, какви ще бъдат последиците за България? Кои сектори ще понесат удара първи и какви решения трябва да започнем да прилагаме още днес?
Асен Личев: Ако тази тенденция се запази, първият и най-брутален удар ще понесе речната логистика и транспортът, последвани незабавно от енергетиката. Корабоплаването по Дунав вече спира за седмици наред, което прекъсва ключови суровинни вериги в Европа. В енергетиката – липсата на достатъчно вода за охлаждане и технологични нужди заплашва с ограничаване на мощности в АЕЦ „Козлодуй“ и тотално затваряне на ТЕЦ-ове по поречието.
Следващата домино брънка е земеделието – Северна България рискува да се превърне в полупустинна зона без мащабно и модерно напояване. Накрая идва най-страшното: кризата с питейната вода за десетки населени места, чиито кладенци и водосбори зависят пряко от инфилтрацията на дунавските води.
Какво трябва да започнем да правим още днес, а не след следващата криза? Трябва да спрем с чиновническото бездействие и да приложим четири радикални мерки:
1. Ревизия и спиране на престъпното разхищение във ВиК сектора: Аналитичните доклади за водните кризи в България изваждат наяве стряскащи данни – общите загуби на питейна вода в мрежата у нас масово надхвърлят 60%. В някои региони те достигат абсурдните 70-80%. Ние буквално давим икономиката си в течове поради остаряла инфраструктура, докато в същото време цели градове преминават на воден режим. Инвестициите трябва да се обвържат с реално измервани резултати.
2. Пълна модернизация на напоителните системи: Трябва да спрем да разглеждаме язовирите като търговски обекти за рибарници. Националното дружество „Напоителни системи“ трябва да завърши мащабната рехабилитация на държавните канали по линия на европейските програми, за да намали загубите на вода за поливане, които в момента също надхвърлят 50%. Водата за земеделие е стратегическа суровина.
3. Реална дигитализация на управлението в реално време: Институциите трябва незабавно да интегрират Системата за управление на водите, която да обхване всички басейни в страната. Трябва ни единно управление на водите и персонална отговорност за управлението на водите и защитата от вредното им действие на територията на България.
4. Агресивно поддържане на плавателния път: България трябва да спре да чака Румъния и да инвестира масирано в собствена мощна дражна техника, за да поддържа плавателния път в българския участък денонощно.
Водната сигурност е национална сигурност. Ако държавата не разбере това веднага, следващата криза няма да бъде просто икономическа – тя ще бъде хуманитарна.
И тук стигаме до един абсурден, направо трагичен парадокс. Докато през следващите месеци цяла Северна България и по-голямата част от страната навлизат в тежък, засушлив период, и докато хората в Плевен и Ловеч най-вероятно отново ще бъдат подложени на унизителен режим на питейното водоснабдяване, знаете ли кой ще бъде най-сигурен и най-малко пострадал от жегите в цяла Европа? Гръцките фермери.
Точно така. Благодарение на международните споразумения и липсата на българска стратегическа визия за вътрешно преразпределение на ресурсите, за гръцкото земеделие ще бъде осигурена безвъзмездно вода от каскадата „Арда“, за която няма никаква хидроложка прогноза, че ще изсъхне. Нашите водосбори ще захранват чуждо земеделие по силата на чиновнически договори, докато българските граждани ще чакат вода по график, а българските ниви ще се превръщат в пустиня. Ето това е истинското лице на водната криза у нас – криза не на природата, а на националното ни управление.
Но за да не завършваме изцяло в черни краски, нека погледнем на нещата от „позитивната“ им страна. Драстичното спадане на нивата на река Дунав всъщност има и един безспорен, чисто практически плюс за хората в крайдунавските градове. Тъй като реката се е оттеглила толкова ниско, водата няма да се връща обратно по тръбите и да подпира градските мрежи. Това означава, че в тези рекордни летни жеги канализацията най-после ще спре да мирише и гражданите по поречието ще се спасят от традиционната задушлива смрад.
Разбира се, това е горчив сарказъм. Но когато държавата ти е оставила корабоплаването на сухо, енергетиката в риск и земеделието без вода, накрая на българина му остава единствено утехата, че поне градската канализация няма да му мирише, докато чака поредния воден режим.
БГНЕС: Вие какво направихте, за да не се случва това днес? По-голямата част от професионалната Ви кариера е преминала на високи управленски постове в МОСВ.
Асен Личев: Една птичка явно пролет не прави! През цялото това време съм водил експертна и лична битка с институционалната матрица и управленската импотентност на „управляващата класа“!
Всички тези проблеми, абсурди и парадокси не са нови за мен – те са каузата, за която се боря от първо лице на най-високо експертно и държавно ниво. Както като директор на дирекция „Управление на водите“, така и като служебен министър на околната среда и водите, винаги съм се противопоставял на чиновническия конформизъм, националното бездействие и замитането на кризите под килима. Зад гърба си имам десетилетия реални битки за промяна на философията в този сектор – от пасивно наблюдение на сушата към активна, инженерна и стратегическа защита на българския интерес.
Когато критикувам днешната институционална безпомощност, го правя с тежестта на човек, който лично е водил най-тежките стратегически и законодателни битки за водната сигурност на България:
• Илюзията на стратегиите и нормативният хаос: В България никога не е имало дефицит на добри, дълбоки експертни стратегии – както за управление на водите и модернизация на напояването, така и за защита от вредното въздействие на стихиите. Големият провал на държавата е в това, че никой не ги изпълнява. Нещо повече, случи се точно обратното на логиката – Законът за водите, който в основата си трябваше да въведе единен, железен ред, претърпя над 300 поправки до днес. Чрез това безкрайно кърпене той бе превърнат в нормотворческа кула и удобен инструмент, който на практика обслужва и легитимира безотговорното управление на водните ресурси в Република България в момента.
• Край на репарационния абсурд с Гърция: След изтичането на 60-годишната репарационна спогодба между Гърция и България, по силата на която като победена страна във Втората световна война бяхме задължени да подаваме безплатно вода за гръцкото земеделие от каскадата „Арда“, аз се обявих категорично против продължаването на каквото и да е последващо договаряне. Аргументът ми беше ясен и безкомпромисен: България отдавна не е в позицията на победена държава. Гърция разполагаше с цели 60 години, в които беше длъжна да си построи съответните хидротехнически съоръжения и изравнители, за да събира водите от пролетното пълноводие на Арда и да ги ползва за напояване, вместо днес да превръща нашите водосбори в своя заложница за сметка на българските граждани.
• Първо: Законодателният пробив: Още по време на правителството на НДСВ под мое ръководство бе изработен изцяло нов Закон за управление на водите, който за първи път регламентираше единното управление на водните ресурси в България. Законът беше приет на първо четене от Народното събрание, след което корпоративни и лобистки интереси го изхвърлиха в кошчето.
• Второ: Дигиталната визия в реално време: Като директор изработих заданието и възложих мащабната задача за внедряване на компютърна система за управление на водите в реално време на цялата територия на България. Фактът, че и до момента администрацията не я е завършила, обяснява защо днес държавата продължава да гаси пожари на парче.
• Трето: Основите на европейското планиране: Аз и екипите ми разработихме първите Планове за управление на речните басейни (ПУРБ) и първите Планове за управление на риска от наводнения (ПУРН) в България, изцяло в съответствие с европейските рамкови директиви.
• Четвърто: Радикалната екологична защита: По време на третия мандат на Борисов предложих на Народното събрание да приеме мораториум върху издаването на нови разрешителни за ВЕЦ по българските реки, за да спрем безконтролното пресушаване на речните легла.
• Пето: Битката срещу водния геноцид днес: Само преди броени месеци, през пролетта на тази година, предоставих на народните представители от управляващата партия от Ловеч и Плевен готов, експертен План за действие за преодоляване на системните режими на водоснабдяване. Това е реален инженерен план за спасяването на над 120 000 души, подложени на унизителен воден режим.
Управлението на водите не е просто премятане на папки в Брюксел или София – то е управление на националната сигурност и бъдещето на страната ни. Положих основите на тази промяна, но за да не се превърне България в пустиня, започнатото тогава трябва да стане неотклонима държавна политика веднага. І БГНЕС
