И тъжно, и смешно е да се наблюдава заешкия страх на едни видни депутати и магистрати - да не би да подразнят с нещо главния прокурор или, недай си, Боже, неговия бос.
Ами страх ги е хората - те си знаят защо.
Да, законът у нас не се прилага еднакво за всички. Прокуратурата практически представлява пощенска кутия, в която се пускат сигнали за всякакви престъпления - от улични до корупционни. Тази кутия я държи главният прокурор. А той може да постъпи с нея така, както му е казано, или както му диктува неговият морал.
Всеки, на който му пука, е забелязал как в прокурорската поща потъват писма за гръмовни мафиотски сделки и рушвети, за чували с милиони от магистралите, за кюлчета злато и тъй нататък. И обратно - как от нея се вадят всякакви доноси срещу неудобни журналисти, политици, предприемачи. И почват прокурорски хайки за слон, направен от муха. Хайките понякога са толкова кални, че подгоненият, отвратен, напуска бизнеса, журналистиката или политиката. Или още по-лошо - бива арестуван и съден в комбина от купени и зависими прокурори и съдии.
Не е чудно, че повечето от партийните нотабили и подлизурките им - особено, ако са гузни, сънуват нощем кошмари за прокурорска разправа, след като денем се дращят или се душат като разгонени котараци.
Хем ги боли, хем ги сърби, докато властта се търкаля безпризорно в краката им - тяхната е ясна. Но ние? Да се смеем ли, или да плачем?
Аз предпочитам да наблягам на смешната страна. Докато гледам трубадурите на "Главното прокурорство, над което е само небе" - как се надпяват със старите шлагери в парламента, аз си ги представям извън него - как се почесват насаме на разни места и се озъртат плахо, плахо: че да не би да ги зачеше някой отнякъде, въпреки тяхната безобидност на зайци, болни от коксидиоза в напреднала фаза.
Анна Заркова
