У нас пропагандистите на идеализираното утре са винаги по-гласовити и по-напористи
Националното себеуважение съвсем не се изчерпва с преклонението ни пред величието на пусналите дълбоки корени в народната памет исторически личности и събития. Приповдигнатото ни самочувствие по време на тържествените зари-проверки и патетичните речи не се ли стапя още на другия ден под товара на всекидневните ни грижи!?
Вдъхновено изпълнените фолклорни творби и площадните възстановки на значими исторически събития, са по-скоро патриотизъм в театрален костюм. Заменя ли той катастрофалната липса на конкретни познания, методика, школовка и умения в защита на националните ни съкровения при общуването ни с външния свят и особено с непосредствените ни съседи, е въпрос, който все още не получава смислен отговор?
Отговорът заслужава не внимание, а цялостна стратегия!
***
Преместването костите на цар Самуил от Преспа в София е събитие напълно в съзвучие с историческата логика, но медийното и пропагандното интерпретиране на този акт, разголи цялата палитра от дълго спотаявана емоционална енергия. Страстите, отричащи или величаещи внезапното събитие, са по-скоро с идейно-доктринален, а не с научно-полемичен зародиш.
За разлика от Гърция, върху чиято днешна територия бяха открити сакралните за нас посмъртни останки на цар Самуил, ние като народ и държава от 1944 г. до днес, живеем в атмосфера на национално себеобезличаване. Класово-партийната ненавист и либерално-космополитната догматика у нас, след 1989 г. си подадоха ръце, за да задълбочат още повече този пагубен за народността ни процес.
Ние сме държава, в която законът за приемствеността в различните сфери на развитие е запратен с овации в килера на някоя догматизирана идеология. Поне през последните 80 и няколко години това се повтаря с невидим ентусиазъм. След 1944 година всичко предишно, без остатък, беше подложено на хули и отрицания, всичко беше обявено за монархофашизъм и империализъм. След 1989 г. всичко от близкото минало беше сатанизирано като комунизъм и тоталитаризъм. И никакъв опит да бъде отделено зърното от плявата, никакъв опит да се отсее всичко, което народът ни като народ, в мистичната си отдаденост на импулсите за държавотворност, идващи от далечната ни древност, създаваше, твореше, натрупваше, заслушан повече в сигналите на собствената си народностна кръв, отколкото в измамната примамливост на идеологизираните химери…
У нас пропагандистите на идеализираното утре са винаги по-гласовити и по-напористи.…
Когато високопоставени господа в медийни изяви, по повод църковните вещи, които предаваме на Атина, изтъкват, че те са пренесени от Северна Гърция в България в края на Първата световна война, произнасят с особена интонация словосъчетанието „Северна Гърция“, всъщност Егейска Македония, тогава населена в мнозинството си с българи. Тази им „небрежна“ артистичност да говорят с терминологията на съседите не е дипломация. Тя разголва не само националната им комплексираност, но и празнотите в познанията им по родна история. Този потискащ феномен е плод на прилежността ни спрямо поредната политическа конюнктура. Повече от 80 години образователната ни система е обявила темата за българите в съседните държави за тема табу. И резултатът е потресаващ. Средностатистическият български интелигент няма елементарни познания за нашите поселища до края на XIX в. в Северна Добруджа, Източна и Западна Тракия, Македония, Поморавието. Колцина са сънародниците ни, в това число и депутати, министри, дипломати, които биха могли да отговорят на въпроса, къде е роден, примерно, легендарният войвода Стефан Караджа – в гр. Тулча (днес в Румъния) или първият български екзарх, след обявяване на Фермана за църковна независимост 1870 г - Антим I – в Лозенград (Османската империя – дн. Турция), или родоначалникът на професионалната литературна критика у нас д-р Кръстьо Кръстев – в гр. Пирот ( днес в Сърбия ), или поетът-символист, инициатор за създаване на научния институт „Западни покрайнини“ Емануил Попдимитров – в село Груинци, Босилеградско (днес в Сърбия )?
Трябва ли да знаем тези подробности? Трябва! Те са част от народния ни живот, част от биографията на държавността ни…
Тази замъглена национална памет не поставя ли и друг несъзрян проблем? Толкова ли е трудно образователната ни система освен общохуманните, общокултурните и специализираните направления, да поставя и един задължителен акцент върху проблемите, произтичащи от географското местонахождение и геополитическата специфика на държавната ни територия! Отсъствието на точно този момент в учебниците ни по национално себепознание не превръща ли спорещите в последно време за техния облик, в двете страни на една и съща монета? Монета без стойност. Монета от идеологическа сплав, разяждана от доктринерски фанатизъм – ляв и десен, пронизан тук-там от маргинални клетки на национален инстинкт…
Напълно нормално е поне просветеният българин да знае, че „Северна Гърция“ е Егейска Македония, придадена според Ньойския договор 1919 г. на съседната ни държава. Това е поредното действие от трагедията на сънародниците ни там.
Да бъдем наясно!. Ние, като народ, приемаме днешните реалности, този регион е част от съвременна Гърция, но не може да се съгласим, че тук българското присъствие е измислица.
Има три международно утвърдени дипломатически документи, доказващи някогашната многобройност на българското население върху тази територия.
Първо. Конвенцията за взаимно и „доброволно“ изселване на българите от Егейска Македония и гърците от България. Тази конвенция е задължителна съставна част от договора, подписан между страните –победителки в Първата световна война и България в Парижкото предградие Ньой на 27 ноември 1919 г.
Второ. Протоколът „ Калфов- Политис “, подписан на 29 септември 1924 г. в централата на ОН в Женева. Той е в два екземпляра. Единият задължава Атина да спазва правата на българите, живеещи в Егейска Македония, окупирана според Ньойския договор от Гърция и подписан от представителя на тази държава в ОН Николаос Политис и от генералния секретар на ОН Ерик Дръмонд.
Другият екземпляр, задължаващ София да спазва правата на гърците, живеещи на територията на страната, е подписан от външния министър на България Христо Калфов и от генералния секретар на ОН Ерик Дръмонд.
Този документ е последица от констатацията на международната комисия, разследваща едно, изпълнено със садизъм, злодеяние над 27 българи от селата Ловча, Каракьой и Търлис в близост до Драма. Злодеянието е извършено под командата на гръцкия поручик Доксакис.
Трето. Спогодбата „Моллов- Кафандарис“ от 7 декември 1927 г. отнасяща се до оценката на имотите на българите, принудени да напуснат родните си огнища в Егейска Македония и да се преселят на българска територия. Документът е приет, след обсъждането му от Съвета на ОН. Подписан е от министрите на финансите на двете страни и носи техните имена.
По-голяма информираност за дирижираните по особена рецепта етно ферментационни процеси, върху генетичната българска първооснова на Балканите след Първата световна война всеки може да получи, ако разгърне изследването на академик Димитър Косев „Външната политика на България при управлението на Андрей Ляпчев – 1926-1931 г. “, София 1995 г. Тогава ще му стане ясно какво е отношението на съседките ни Гърция,Турция, Югославия и Румъния не само към българските компактни малцинства в техните държави след 1919 г., но и към държавата България. Не за да подбудим някакъв национален реваншизъм, а за да изградим политика, по-мъдра и далновидна, отричаща не само логиката на дирижираните от тях тогава асимилационни процеси.
Специално за етническите “трансформации“ в Северна Гърция изобилна фактология може да се открие във фундаменталните трудове на проф. Георги Даскалов „Българите в Егейска Македония –мит или реалност“, София 1995 г. и „Участта на българите в Егейска Македония 1936-1946“, София 1999 г. Общо около 1000 страници.
***
Падането на тоталитарните режими в Югоизточна Европа изостри в Гърция и без това вещо поддържаната пропаганда за българските щения към „изконните“ техни територии по Беломорския бряг. Няма да се връщам към безбройните сътворени там форми за спъване на нормалното развитие на демократичния процес у нас. Страхът, че демократизираното българско общество би могло да поиска права за останалите малцина след жестокото денационализиране „ дебелоглави“ българи в Егейска Македония, се оказа ефимерен. В Атина не можеха да си представят до каква степен националният нихилизъм беше унищожил инстинкта за национално самосъхранение у българското общество. Именно поради това тогава беше впрегнат и авторитетът на откривателя на скелета на цар Самуил, професор Николаос Муцопулос. Разгърнете повече от излизащите в България вестници от 13 януари 1994 г. и ще прочетете коментари върху статията на този учен във в.“Катимерини“, посветена на откритието му от преди около 25 години.
Защо се връщаше професорът тогава към отдавнашното си научно постижение? Връщаше се, за да каже на света, че официалният писмен език в държавата на цар Самуил бил гръцкият, че населението на Охридската патриаршия било двуезично, но с гръцко национално самосъзнание. и т.н.. Излиза, че хронистът Йоан Скилица, съвременникът на тази война, лъже, като пише: “ А императорът ослепи пленените българи - около 15,000…“
Ако напрегнем малко интелекта си и поразсъждаваме върху идващите една след друга стъпки на гръцката дипломация, ще открием и връзката им с посещението на вселенския патриарх Вартоломей в България. Неговите „смирени“ послания са само надграждащ щрих към неизменната стратегия за затриване на спомена за българското присъствие по Беломорското крайбрежие…В този смисъл напълно необяснимо е поведението на българския патриарх Данаил да държи, в продължение вече на няколко години, църквата ни в Одрин без свещеник, от което се възползваха гръцките архиереи, които господстват в нашия храм и продължават да затриват българската духовна следа там. Тази потискаща незаинтересованост на българските клирици е гавра, както с великата саможертва на възрожденците ни, извоювали Независимата българска църква, така и с паметта на починалия и погребан, преди четири години, в двора на този храм, свещеник Александър Чакърък. За какво да говорим повече!?
Православието е религиозен феномен, а не острие на държавната политика, както се разбира в Атина и Белград. Злосторствата над екзархийските свещеници и миряните българи в Егейска и Вардарска Македония от получилия мрачна слава гръцки костурски владика Германос Каравангелис, както и от сръбския владика Варнава, по-късно и патриарх, не доказват ли кой колко и как изпълнява Божиите закони? Тяхната страст да издевателстват, да убиват съседа, човека, брата-християнин, не са ли повод за християнски жест от срана на вселенския патриарх Вартоломей, да се извини най-после, на българския народ за тези умишлени злодеяния?
Нека Бог осъди неговото надменно мълчание!...…
***
Двудневното официално посещение, в началото на октомври т.г. , на държавния секретар на САЩ Марко Рубио в Атина утвърди ролята на Гърция като основен партньор на Вашингтон на Балканите. Инфраструктурата на пристанището в Александруполис, годна за прием на американски втечнен природен газ, превръща страната в основен газов разпределител. Особено важно за Атина е включването на РС Македония и Сърбия в т.н. Вертикален газов коридор. Предвижда се междусистемната връзка Гърция – РС Македония, в частта й на територията на Гърция, да бъде завършена до края на 2026 г., а частта преминаваща през македонска територия – до края на 2027 г. От сръбска страна, близо до Вранска баня вече се полагат тръбите…
Договореността за пренос на американски втечнен природен газ от Гърция през Северна Македония за Сърбия и по-нататък съживи отколешната гръцко-сръбска стратегия за обща граница помежду им. Днес това се осъществява чрез инфраструктурно, икономическо и политическо обвързване между Белград и Скопие.
Изумителна е последователността на тези две държави в стремежа им да изолират България от Беломорското крайбрежие. Този стремеж получава натрапваща яснота още в далечната 1913 г.
Дипломатическите архиви имат и тази роля, да ни подсещат, че интересите на държавите са вечни. Вечни, но за големите и силните и за покровителстваните от тях сателити. По този повод ще цитирам част от писмото на сръбския крал Петър до руския император Николай II от 11 юни 1913 г.:, т.е. преди започването на Междусъюзническата война-:„… Всички сръбски политици, както и всички политически партии в страната се изказаха единодушно, че ние трябва да граничим с Гърция и че няма да допуснем Албания да граничи с България…
При този случай за нас се касае за жизнени въпроси. За България това е само един въпрос за териториално уголемяване…“
В този дух е и телеграмата на тогавашния руски външен министър Сергей Сазонов до българското правителство, да се дадат на Сърбия градовете Струга, Крушево, Велес и Кратово, „за да се закръгли сръбската граница…“
След разпадането на Югославия идеята за обща граница между Сърбия и Гърция се възроди отново. Ето какво четем по този повод в един американски вестник: „…Предполага се, че споразумението за разделянето ( на Р Македония – И.Н ) е било постигнато през 1992 г. между сръбския лидер Слободан Милошевич и тогавашния гръцки министър-председател Константинос Мицотакис…“(Джим Хоуглад, „САЩ не одобряват поведението на Гърция“. „Вашингтон пост“, 28 март 1994 г. )
„Завидна“ държавническа последователност, наситена с брутален цинизъм, отвъд морала и справедливостта. На глобално равнище тази тенденция определя и днес характера и същността на геополитическите трансформации…
В този контекст е и последователността на Атина да неглижира и да саботира изграждането на „Коридор № 8„
***
Ако преброим от 1989 г. до днес колко срещи, конференции и форуми на високо равнище са проведени, посветени все на съдбата на „Коридор № 8“, би трябвало да се замислим, защо те остават без всякакви практически последици. Срещата в София на 8 октомври 2026 г . на външните министри на България, Р С Македония и Албания, в присъствието на еврокомисаря по разширяването на ЕС Марта Кос повтори същата матрица, този път в контекста на още по мащабни розови видения. Г-жа Кос каза: „Вече изграждаме връзките на утрешния Европейски съюз…“ Вкарването на „Коридор №8“ в кюпа на други инфраструктурни проекти е много добре отиграна хватка на тези сили, които допринесоха този проект да не помръдва.
В мой текст, поместен в брой 3 на сп. „България Македония“, 2004 г. цитирам част от статия в италианския финансов всекидневник „Соле венти куатро оре“ от началото на април 2001 г. , където четем: “Коридор № 10 “ е в конкуренция с „Коридор № 8“ и му оспорва финансирането от ЕС, Пакта за стабилност и Европейската банка за инвестиции. Гърция, която нарича „Коридор №8“ „Антиигнатия“, бързайки да изгради трасето на магистралата, прекосяваща цялата й територия до пристанище Игуменица, тихомълком използва всички лостове, които държи благодарение на членството си в ЕС, за да блокира изграждането на този инфраструктурен проект…“
Нека отсега нататък на срещи, като тази, която се състоя на 8 октомври 2026 г. в София, да не се гледа само в „светлото“ бъдеще, а да се прави отчет, подробно за всяко вложено евро и за всеки реализиран километър инфраструктура - магистрала, жп линия, или тунел..
Политиката, дипломацията и пропагандата на Гърция успешно прилагат утвърдения през годините специалитет: внушават на българските си партньори, да възприемат собствените им стратегически цели като наша национална мечта. Точно тази е причината „Коридор №8“, десетилетия наред, да не помръдва от мъртвата си точка.
Нека еврокомисарят по устойчив транспорт и туризъм Апостолос Дзидзикостас да влага същия ентусиазъм и за финансирането на инфраструктурата по посока изток –запад, каквато енергия влага при осигуряването на средства за проектите по направлението север-юг.
Днес „Коридор №8“ се превръща не само в критерий за геополитическа трезвеност и адекватност, но и чистилище от налепите на болезнено налагания етноцентризъм тук на Балканите.
И да не забравяме! Стопирането на „Коридор №8“ има 150 годишна биография!
***
В скорошно обширно интервю за скопска медия най-разпознаваемият съвременен поет в РС Македония, Никола Маджиров, с широка международна известност, като говори за корените на рода му – от Егейска Македония и съдбата на всички наши сънародници там, независимо как се самоопределят днес, той изрича спонтанно формулирано прозрение: “Не е толкова трагично това, че победителите пишат историята, а това че те заставят победените да я четат…“
Ние продължаваме да четем собствената си история така, както ни я написаха победителите в Първата и Втората световна война. Но…
Днес проблем на българите вече не е садистично прекрояваното ни народно тяло и народностно землище. Днес тежка загриженост предизвикват ПРИТЪПЕНИТЕ и ОТЧУЖДЕНИТЕ ни сетива спрямо все по-притворно мимикриращите форми на геополитическата режисура и на агресивния държавен егоизъм, въпреки ЕС и НАТО, тук на Балканите …
България на Балканите! Раковски, Каравелов, Ботев и Яворов прозряха истината в нейната цялост. Ние с опартизанено високомерие я отминаваме…I БГНЕС
------------------------------------
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България–Македония“ и на издателство „Свети Климент Охридски“. Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Неговият анализ е написан специално за БГНЕС
