Има една София, която познаваме от официалните снимки. С обновени пространства, красиви сгради, модерни проекти и амбиции да прилича на европейските столици. И има друга София. Онази, в която хората всяка сутрин излизат от домовете си, за да чакат автобус пред ръждясала спирка, да вървят по разбити настилки и да гледат фасади, които отдавна са изгубили цвета си.
Двете съществуват едновременно. Понякога ги делят само няколко километра. Но разликата между тях изглежда много по-голяма.
Снимки от столичния квартал „Дружба 1“ показват именно тази друга страна на града. Амортизирана автобусна спирка, стени, покрити с графити, захабена фасада, разкопано пространство, купчини пръст и натрошен асфалт. На една от снимките хора чакат автобус, а зад гърба им се издига сив жилищен блок, по чиито стени времето и човешката немарливост са оставили своите следи.
Нищо необичайно, вероятно биха казали мнозина. И точно това е най-тъжното.
Защото подобни гледки отдавна не ни изненадват. Свикнали сме с тях до степен, в която започваме да ги приемаме за естествена част от градския пейзаж.
Кадрите са публикувани от Лорета Шопова във Facebook. Жената описва състоянието на пространството около блок 155 и обръща внимание на незавършени изкопни дейности, които според нея продължават от 27 септември.
Но публикацията ѝ далеч не е само за един ремонт.
„Снимките показват само малка част от грозотата и мизерията, в които се намират голяма част от кварталите на София. Квартали с огромен потенциал“, пише тя.
И е трудно човек да не разбере разочарованието ѝ.
Защото в тези снимки няма нищо сензационно. Няма рухнала сграда, няма бедствие, няма извънредно положение. Има обикновена автобусна спирка, обикновен жилищен блок и обикновени хора, които просто продължават деня си.
Това е ежедневието им. Не временна гледка, която ще отмине с края на новинарската емисия.
Шопова насочва критиките си към районния кмет Петко Краев и столичния кмет Васил Терзиев. Според нея състоянието на квартала показва колко далеч е управлението на града от проблемите, с които жителите му се сблъскват всеки ден.
„Убедена съм, че с управляващите София не живеем в един и същи град или поне не в една и съща среда“, завършва тя.
Това е лично мнение. Но зад него стои разочарование, което едва ли е непознато на хората от други столични квартали.
Разбира се, не всяка надраскана стена е отговорност единствено на общината. Не всяка занемарена фасада може да бъде обновена с решение на кмета. Собствениците на сградите също имат своите задължения, а вандализмът е дело на хора, които живеят сред нас.
Но поддръжката на обществените пространства, състоянието на спирките, тротоарите и организацията на ремонтите са част от отговорностите на градското управление. И когато проблемите се натрупват един върху друг, резултатът е точно този – среда, която изглежда изоставена.
София има своите красиви места. Има обновени пространства, има квартали, в които се инвестира, има и промени, които заслужават признание.
Но един град не става по-добър само там, където е удобно да бъде сниман.
Истинското качество на живот се вижда и на спирката пред блока. По тротоара, по който възрастен човек се прибира от магазина. В пространството, през което родител бута детска количка. В онези съвсем обикновени места, които рядко попадат в официалните отчети, но съставляват по-голямата част от нечие ежедневие.
И може би най-тъжното в снимките от „Дружба“ не са ръждата, графитите или разбитият асфалт.
Най-тъжното е колко позната изглежда тази картина.
Защото това също е София. И хората, които живеят в нея, не би трябвало да се чувстват като жители на второстепенен град.
https://glasnews.bg/
