11.09., а тази дата е сред най-добре онагледяващите какво се случва в света.
Хората, независимо от заблудите, в които са въвличани, независимо колко са безправни и угнетени - всякога имат възможността да избират.
Дори робът може да избере дали да е роб или не. Защото и това, като всичко останало, е въпрос на избор.
“Роб е този, който принадлежи другиму, той ЗАТОВА принадлежи другиму.”
/Аристотел/
Говоря за 11.09., като ден олицетворяващ заблудите и правото да изберем дали да запазим здравия разум, или да се оставим на онова, което ни казват. Но този ден не е единствен. Преди или след тази дата могат да се дадат десетки други примери.
Случилото се на 11.09 следва русло, което никога не е било различно. На тази дата, преди двадесет и пет години, една голяма част от света за пореден път “преви врат” пред лъжата и глупостта.
Въпреки всяка нормалност, хората трябваше да повярват че е възможно самолет да се вреже и да потъне целия в кулите. Не само да потъне, но и да се покаже от другата страна (без да се е разпаднал при удара и въпреки, че това противоречи на неотменимия трети закон на Нютон...);
И това, без преди удара да е произвел какъвто и да е звук;
Но и с невъзможна на тази височина скорост…
Приехме всичко от по-горе не за един, а за два самолета;
Приехме го и не за една или две, а за ТРИ сгради…
Спомнете си - двете кули паднаха ударени от самолети, а третата (сграда номер “Седем”) трябваше да повярваме, че си падна просто така…
От състрадание.
Голяма част от хората изоставиха науката, здравият разум, изоставиха дори обикновения си житейски опит.
Изоставиха всичко и се оставиха на измислицата. И дори приеха, че сред превърнатите в прах кули могат да се намерят личните карти на терористите.
Повече от това...
Приеха физическата поява на единия “атентатор” в Германия.
Онези от сенките, които знаят как и можаха да ни накарат да приемем случилото се, те можеха да доизмислят и доизгладят нещата.
Можеха да не се оставят така “уязвими” под ударите на всяка нормалност.
Несъмнено можеха, но оставиха всичко така, че дори третокласник да се усъмни в онова, което се говори и пише. Да се усъмни, защото е в разрез с всеки разсъдък.
Но на мястото на разсъдъка - промъкнал се е неусетно страхът. Страхът, който поражда желание да не спорим, а тихо да притежаваме. Да оградим “своето” и да го пазим.
Когато човек е уплашен, той не пита: “Вярно ли е?”
А пита:
“Какво трябва да направя”
Страхът не иска доказателства. Той изисква подчинение.
По време на “Ковид 19”, след като въведоха маски и ни затвориха по къщите с призив
“Не отваряйте прозорци!”, един известен влогър се обърна към всички:
“Хора, тези се бъзикат с нас!”
Но не се бъзикат.
Много сме. Нужно е голяма част да умрат, но това не може да стане просто така. Какъв смисъл има да се изгори плевнята, заради мишките или да се хвърли бебето заедно с мръсната вода…
Хора сме.
Трябва да се явим на “изпит”.
Изпитват ни, а дори не го правят достатъчно строго. Оставили са ни и паметта, и книгите, и здравият разум, и дори възможността да “препишем” от някого друг…
Много възможности, а срещу им стои единствено страх.
Светът във всеки един миг се проявлява и е такъв, какъвто сами го “рисуваме”.
Всички възможности са на “масата” и изглежда сме тук, за да бъдем изпитани.
