Втори ден се говори за „пропадналото ни поколение“ и как образователната ни система е тотално ликвидирана. И всичко това, стъпвайки на поредните резултати от тестовете PISA. Големият проблем на PISA не са децата ни, а фактът, че се опитваме да измерим българския родов и културен контекст с чужди шаблони.
Първо, PISA изследва ученици на възраст между 15 г. и 3 месеца и 16 г. и 2 месеца. Според официалния доклад на ОИСР тази възраст е избрана, защото децата тогава са изправени пред „важни решения“ за започване на работа или завършване на образованието. Този разказ е приложим в САЩ, където започването на работа на 16 г. е масова практика, или във Великобритания, където на тази възраст избираш дали да ходиш в колеж, или да излезеш на пазара на труда. В България 15-годишните деца нямат такъв житейски избор и фокус.
За да ме разберете какво искам да кажа, ето ви пример от теста за финансова грамотност през 2018 г. Казусът „Нов велосипед“ - в квартала на Григор открадват колело. Въпросът към децата е кой продукт може да защити финансово Григор, а опциите са: а/ застраховка на домашното имущество, б/ пътнически чекове, в/ държавни облигации, г/ ипотека. Кажете ми, кое 15-годишно българско дете в 9 клас, живеещо в реална семейна среда у нас, оперира в ежедневието си с пътнически чекове, държавни облигации и ипотеки, за да реши този чисто англосаксонски битов ребус?
Второ, PISA оценява математика, наука и четене с разбиране, но напълно игнорира факта, че това, което е заложено в учебната програма за 9-и клас в България, е коренно различно от заложеното в САЩ. Тестът не отчита, че нашите средни училища са строго профилирани. Някои деца учат интензивно математика, други са силни в хуманитарните науки, а трети развиват талантите си в изкуството. Няма как да вкараш този многопластов интелектуален потенциал в едно общо, опростено сиво сито, което задрасква културните и етническите специфики на отделните нации. Още повече, че географският обхват на PISA е силно лимитиран основно до развитите западни или прозападно настроени държави, изключвайки гиганти като Индия, континентална Африка (без Мароко) и почти целия Близки Изток, което прави всякаква глобална световна съпоставка напълно невъзможна.
Трето, ОИСР залага базов стандарт от 5 000 тествани ученици на държава в PISA, но често по-големите нации участват с много по-раздути извадки, което изкривява съпоставимостта. Така например, у нас изследването се прави в около 200 случайно избрани български средни училища. Според официалната статистика на НСИ, обаче, в България има общо над 650 средни училища (в т.ч. обединени, гимназии и средни). Това означава, че PISA тества едва 30% от националната популация. Да генерализираш мащабни изводи за цялата образователна система на една нация на базата на 30%, е статистически грешно.
Има ли проблем в образованието ни? Безспорно има. Но за да го решим, не трябва да изпадаме в нихилизъм и да генерализираме диагнози само на базата на един чужд, механично внесен тест. Към българското училище трябва да се подходи отговорно, балансирано и с реална държавническа загриженост. Нашето образование има нужда от учебни програми, които развиват практическия интелект, но стъпвайки здраво върху нашия родов корен, културна идентичност и традиции.
