Поздрави от Африка, където е толкова горещо, колкото и в Германия след победата на АзГ!
Малък коментар по този повод.
Урокът от възхода на „Алтернатива за Германия“ (AfD) не е, че Европа внезапно е станала „крайно дясна“, както се опитват да я представят „системните“ медии. Урокът е по-прост и много по-точен: когато традиционните партии не канализират обществения гняв, някой друг все пак ще го направи.
1. AfD вече не чука на вратата. Тя влиза през парадния вход
На 6 септември AfD постигна исторически резултат в Саксония-Анхалт - около 44% от гласовете, при едва 17% за сегашните управляващи според предварителното преброяване. Партията почти удвои предишното си представяне и се превърна в безспорно първа политическа сила в провинцията.
Това не е просто поредната „неочаквана“ победа на радикална партия. Това е диагноза за състоянието на политическия център, натъпкан с (уж) десни и (уж) леви партии.
Избирателят много рядко се събужда сутрин с мисълта: „Днес ще стана радикал.“ По-често разочарован си казва: „Опитах с едните. Не стана. Опитах с другите. Пак не стана. Я да видим какво ще стане, ако гласувам сега за тези, които ми обещават точно това, което искам да стане!“
Точно тук се намира силата на AfD. Тя не е създала германското недоволство. Тя е намерила микрофона, през който да го изговори и изреченията за промяна, които гражданите мечтаят за чуят.
И това е първият урок за България. Не е задължително обществото да се радикализира. Достатъчно е да престане да вярва, че традиционните партии могат да решат проблемите му. Това обяснява и възхода на ГЕРБ, и на НДСВ, и на ПП, и на ПБ.
Да, доскоро изглеждаше че „Прогресивна България“ ще чуе онези 90% от гражданите, които все още вярват че е възможна промяна на Системата.
2. В България има друг гняв. И той е по-стар от гнева, докарал на власт AfD
Германия има много по-тежка миграционна криза от България (все още), проблеми с интеграцията на новодошлите (кой кого ще интегрира, все пак?), влошаваща се икономическа стагнация и усещане за загуба на управленски контрол. В Саксония-Анхалт към това се добавят икономическите и социалните тревоги и недоверието към традиционните партии („Работят за себе си, не за германците“).
Българският списък е друг: 36 годишно мафиотско и корупционно обогатяване, дълбока бедност; много ниски минимална и средна заплата (спрямо европейските); тежък демографски срив; системно обезлюдяване; несекваща корупция; монополи и картели; ниска производителност; регионално неравенство; недоверие към институциите.
Но над всичко това стои един особено болезнен въпрос: Кой и по какъв начин забогатя от „Прехода“ – и защо по-бедните останаха да плащат сметката от Прехода?
В българското обществено съзнание богатството на голяма част от новия елит от новобогаташи и деребей продължава да се свързва с криминалната приватизация, политическите „назначения“, раздадените „куфарчета“, уредените обществени поръчки, корупционни „схеми“, зависимости в правосъдието и политическо покровителство.
Може да спорим по всяко отделно твърдение, понеже всичкото това е „законно“ придобито, макар че именно олигархията разписваше законите.
Но политиката не се прави само от съдебни решения. Прави се и от усещането за справедливост и несправедливост.
А българското усещане е достатъчно ясно: малцина са приватизирали прехода, широките народни маси са приватизирали разочарованието.
Точно затова българската „Алтернатива за България“ няма непременно да бъде германската AfD. Нашият вариант може да бъде много по-различен: социален популизъм + икономически патернализъм + национален суверенизъм + антикорупционен радикализъм + атака срещу икономическите привилегии.
3. Големият политически вакуум в България е данъчен
Тук традиционните партии имат особено голям проблем. Десетилетия наред българският политически разговор се върти около това как да се хареса на бизнеса, как да се привличат инвестиции, как да се намаляват данъците и как държавата да бъде „по-малка“.
Но има един неудобен въпрос: по-малка държава за кого? За работещия на минимална заплата? За пенсионера? За младото семейство с деца? За медицинските сестри? За малкия предприемач? Или по-малка само там, където трябва да събира данъци от най-богатите?
Ако България иска да предотврати появата на собствена радикална „антисистемна“ партия, една от безкрайно необходимите промени е смяната на философията на данъчното облагане. Не наказание за труда и най-вече на наемния работник. Не наказание за иновативното предприемачество. А по-голям принос от тези, които имат най-голяма способност да плащат.
Това означава да се обсъдят сериозно:
-
прогресивно облагане на доходите, вместо богатите и бедните да бъдат третирани почти еднакво;
-
по-високо облагане на второ, трето и следващо жилище, особено когато имотите се държат като инвестиционен актив, а не като основно жилище;
-
ефективно облагане на офшорни структури и доходи, изнасяни към юрисдикции с ниско или нулево облагане;
-
облагане на свръхпечалбите, когато извънредните печалби са резултат от кризисни условия, монополна позиция или извънредна пазарна конюнктура;
-
по-строго облагане на луксозното потребление и активите с висока стойност;
-
затваряне на вратичките, чрез които големи компании превръщат печалбата в счетоводен мираж;
-
реална борба с избягването и заобикалянето на данъчното облагане.
И най-важното, данъчната реформа трябва да започне от върха, а не от джоба на този, който получава заплата. Защото когато държавата няма смелост да обложи богатството, тя обикновено облага това, което най-лесно се вижда – труда и потреблението.
Така се ражда не само бюджет. Ражда се политически гняв!
4. Борбата не е срещу богатите. Борбата е срещу привилегированото богатство
Това би могло да бъде една от най-силните разделителни линии на бъдещата българска политика. Никой разумен човек няма основание да наказва някого, защото е създал успешна компания, изобретил е нещо, работил е 16 часа дневно или е натрупал богатство по законен начин. Но има огромна разлика между: „Аз станах богат, защото създадох ползи със стойност“ и „Аз станах богат, защото държавата ми даде свободен достъп до обществени ресурси. Понеже платих на когото трябва.“ Първото е капитализъм. Второто е рентиерство.
А когато второто се превърне в система – чрез обществени поръчки, монополи, регулаторни чадъри, приватизационни сделки, политически зависимости или контрол върху публични ресурси – вече не говорим за свободен пазар. Говорим за олигархичен капитализъм.
И тук една истинска „Алтернатива за България“ би трябвало да има смелостта да каже: „Не сме против богатството. Против сме богатството да си пазарува държавата.“
Това е много по-силна позиция от традиционната реторика „за“ или „против“ бизнеса. Защото истинската граница не е между бедни и богати. Тя е между богатство, създадено чрез конкуренция, и богатство, създадено чрез привилегирован достъп до държавата.
5. Коя ще бъде „Алтернатива за България“?
Това вече е въпросът, който традиционните партии трябва да си задават. Защото България има почти всички съставки, от които се прави голяма антисистемна вълна:
· огромно социално недоволство от политическия елит;
· чудовищно неравенство;
· тотално недоверие към институциите;
· историческо усещане за несправедлив преход;
· концентрация на икономическа власт;
· регионално обезлюдяване;
· демографска криза;
· политическа умора.
Независимо дали това възприятие е напълно вярно във всеки отделен случай, политически важно е друго, това че значителна част от българското общество смята, че преходът е произвел несправедливо разпределение на собствеността.
Така се формира своеобразен исторически наратив:
· приватизацията е била манипулирана;
· финансовите групировки са получили държавни активи;
· съдебната система е защитавала силните;
· обществените поръчки са се превърнали в инструмент за разпределяне на рента;
· политическите партии са обслужвали икономически кръгове.
Дори когато отделни твърдения са спорни или преувеличени, системният образ е трайно закрепен в общественото съзнание. А когато тези съставки се смесят с усещането, че „всички партии са едни и същи“, резултатът може да бъде взривоопасен.
Тогава политическата ос вече няма да бъде просто: ляво – дясно. То остава като дилема. Нито: либерално – консервативно. Нито дори: проевропейско – евроскептично. Може да стане: против системата – чрез антисистемата. И тогава ще спечели не този, който най-добре говори за демокрация, Европа или модернизация. Ще спечели този, който убеди хората: „Аз ще променя правилата, по които се разпределят парите, собствеността и властта.“
Тук се намира истинският урок от AfD. Не че трябва да копираме германската крайна десница. Напротив. Трябва да разберем защо тя успява да превърне различни страхове и разочарования в един политически разказ. В Саксония-Анхалт този разказ вече произведе резултат от около 44% - при драматичен срив на традиционната водеща партия.
Българската версия на този разказ може да бъде съвсем друга: „Преходът не е приключил. Просто едни забогатяха от него, а други още плащат сметката. Малка група хора е присвоила несъразмерна част от националното богатство чрез политически връзки, а всички основни партии отказват да променят това.“
Ако традиционните партии не дадат убедителен отговор на това твърдение, някой друг ще го даде.
И тогава може да се появи политическа сила, която да обедини работници, пенсионери, малък бизнес, млади семейства, хора от обезлюдените региони и разочарована средна класа около една проста програма:
· повече социална справедливост;
· прогресивно облагане;
· облагане на натрупаното имущество;
· данък върху втория, третия и следващия имот;
· ефективно облагане на офшорните печалби;
· данък върху свръхпечалбите;
· разбиване на монополи;
· реална конкуренция;
· по-високи доходи;
· по-силна държава там, където гражданинът е слаб.
Това вече би било истинска политическа алтернатива, а не просто нова партийна табела.
И затова въпросът не е: „Ще има ли българска AfD?“ Въпросът е много по-неудобен: Кой ще даде на българското обществено недоволство програма – преди някой друг да му даде само врагове?
Защото гневът без социална програма ражда безплоден популизъм. Но гневът, превърнат в справедливи правила, може да роди политика.
Именно тук е разликата между Германия и България: германският популистки вот се храни предимно от страхове за бъдещето, докато българският много по-често се храни от усещането за несправедливо минало, което продължава да определя настоящето.
„Алтернатива за България“ не липсва поради липса на недоволство, а поради липса на политическа сила, която да събере икономическия, социалния и антисистемния протест в едно цяло. В сегашния парламент това пространство изглежда удивително свободно.
6. Има ли „Алтернатива за България“ потенциал в сегашното Народно събрание?
Има един любопитен парадокс в днешната българска политика. Общественото недоволство е налице. Политическата алтернатива – не.
Погледнато от птичи поглед, в сегашното Народно събрание няма партия, която убедително да събере в едно социалното недоволство, икономическия гняв, антикорупционния протест и усещането, че държавата твърде често работи за силните, а не за мнозинството.
И това е политическа ниша с размерите на цял парламент.
6.1. „Възраждане“ говори на друг език
„Възраждане“ безспорно заема значителна част от протестното пространство. Но това не означава, че представлява целия протест. Нейният политически език е преди всичко език на националния суверенитет, геополитическата конфронтация, евроскептицизма и културната война.
Това може да мобилизира определена част от обществото. Но какво става с човека, който се пита:
· Защо заплатата ми изостава от цените?
· Защо жилището става недостъпно?
· Защо втори, трети и четвърти апартамент могат да стоят празни, докато младо семейство не може да купи първия си?
· Защо големите печалби се облагат по същество по същата логика като дохода на обикновения човек?
· Защо малкият бизнес плаща, а големият има счетоводни, юридически и международни инструменти да „оптимизира“ данъците си?
· Защо държавата е силна към слабия и подозрително внимателна към силния?
Тук „Възраждане“ няма достатъчно убедителен икономически отговор.
И точно това е важно. Да си против Брюксел не е икономическа програма. Да си против еврото не е политика за доходите. Да говориш за националния суверенитет не решава проблема с концентрацията на богатството. А човекът, който вечер отваря хладилника, трудно се храни с геополитика.
6.2. „Прогресивна България“ има историческия шанс – и рискува да го пропусне
Още по-интересна е ситуацията с „Прогресивна България“. Тя разполага със 131 народни представители – тоест с парламентарно мнозинство.
Това означава нещо много просто: вече няма оправдание, че „другите не дават“. Ако една политическа сила има мнозинство, тя може да покаже какво разбира под прогресивност не в интервю, а в данъчния закон, бюджета и икономическата политика.
И тук възниква неприятният въпрос: каква е „прогресивната“ политика, ако зловредната данъчна система остава непрогресивна?
България продължава да носи наследството на плоския данък. Той беше представян като символ на модерността, простотата и инвестиционната привлекателност. Но има един малък проблем: плоският данък е прекрасен инструмент, когато искаш да не задаваш прекалено много въпроси на богатството.
Ако човек с нисък доход и човек с многомилионен доход плащат еднаква пределна ставка върху личния си доход, формално имаме равенство, но имаме ли справедливост?
И ако една партия се нарича „Прогресивна“, а не желае да постави този въпрос, тогава думата „прогресивна“ започва да прилича на декоративен етикет. Въобще не коментирам „пълноводния поток“ от ренегати от други партии, щастливо влели се в редиците на прогресивистите!
6.3. Истинската алтернатива започва от въпроса: кой ще плаща повече?
Тук е големият пропуск в българския политически разговор. Всички говорят какво ще дадат. Много по-малко говорят от кого ще го вземат.
А всяка сериозна социална политика има проста аритметика: ако искаме по-добро образование, здравеопазване, пенсии, инфраструктура и социална сигурност, трябва да има достатъчно публични приходи.
И тогава въпросът е неизбежен: защо тежестта трябва непрекъснато да се носи основно от труда и потреблението?
Това не е „война срещу богатите“. Това е опит да се отговори на един елементарен принцип: който има повече, може да допринесе повече.
А който е натрупал богатство благодарение на публични ресурси, монополна позиция или политически достъп, трябва да бъде подложен не на завист, а на много по-строг обществен контрол.
И така стигаме до парадокса. „Възраждане“ има протест, но не предлага достатъчно убедителна социално-икономическа алтернатива. „Прогресивна България“ има власт и мнозинство, но ако отказва да промени фундаментално данъчната система, рискува да изглежда като системна партия, а не като партия на промяната.
А между тях остава огромно пространство. Пространство за политическа сила, която да каже:
Да, България трябва да бъде в Европа. Но Европа не означава бедният да плаща относително повече от богатия.
Да, трябва да има частен бизнес. Но капитализмът не означава рентиерът и монополистът да пишат законите.
Да, трябва да има инвестиции. Но инвестиция не означава държавата да подарява публичен ресурс на частни интереси.
Да, трябва да има икономически растеж. Но растежът, който увеличава само състоянието на най-богатите, не е обществен прогрес.
И най-вече: да, трябва да има държава – но държава, която е силна към монопола и корупцията, а не само към данъкоплатеца с фиш за заплата.
Това е политическата ниша. Но политическият вакуум не стои празен вечно. Ако сегашната власт не разбере това, някой следващ ще го разбере. И тогава „Алтернатива за България“ няма да се появи като копие на AfD. Тя може да се появи като социална, национална и антисистемна партия, която превърне данъчното неравенство и натрупаното богатство в централна политическа тема.
Тогава лозунгът няма да бъде: „Да напуснем Европейския съюз!“ Нито: „Да запазим статуквото устойчиво!“
А нещо много по-опасно за всички досегашни партии: „Нека най-после тези, които имат най-много, да плащат най-много.“
И ако някой успее да превърне това изречение от лозунг в работеща политическа програма, тогава България действително ще има своя „Алтернатива“.
