Както знаете, често идвам в Мол България да хапвам. И тук, точно до стъклата, доста често идва един господин в инвалидна количка. Хапва спокойно, гледа си на телефона и се наслаждава на гледката. Няма как да не сте го засичали, ако често сте в мола. Той е с електрическа количка, но какво му е - никога не съм го питал.
И сядам аз на масичката и човекът е зад мен. А пред мен едни деца. Видима възраст на 11-12 години. Ядат KFC и се смеят супер шумно. Аз, въпреки че бях със слушалки, ги чувах колко са шумни. И си свалям слушалките да им направя забележка и го чувам единия младеж да казва на другия - Виж го оня в количката - и се смее. А другият започва да се подиграва и да използва думи, които никак не са ми приятни да ги кажа. И го сочат с пръст. Подиграват се на човек в количка, който е изключително възпитан и тих на всичкото отгоре. И само това ми трябваше, както ме бяха изнервили заради крясъците им и смехът на адски висок глас.
Станах, направо седнах при тях и с агресивен тон ги питах как не ги е срам от тях самите и нямат ли възпитание… И единият ме гледа въпросително и казва: “Кво?!” Мале, падна ми пердето. Адски се изнервих, но в същия момент знам, че са деца и че са виновни родителите им, но и да се подиграват на човек в количка е толкова ужасно, че не мога да го опиша. И бях толкова изнервен, че имах 2 варианта - да ги разхвърлям тия малките и да си навредя жестоко и на себе си или да пробвам да се успокоя и да се опитам да поговоря с тях приятелски. Защото аз лично вярвам, че агресията поражда агресия.
Събрах цялото спокойствие на света и ги попитах: Момчета, защо се подигравате на човека? Обясних им, че този човек сигурно е преминал през тежки изпитания в живота и че да си представят, че това са те. Попитах ги имат ли брат или сестра. Едното момче каза, че има брат. И го помолих да си представи, ако брат му беше на мястото на човека и някакви хора му се подиграват така. И момчето вика ама аз ще ги набия. И аз му казах - именно. Не е приятно и по тази логика сега трябва ли аз да ви набия? И те започнаха да се извиняват, да съжаляват. И им казах, че не на мен трябва да се извиняват, а първо на човекът и на второ място - на себе си, че са позволили да се държат така. И че това не е гордост да се смееш на хората. Момчетата мисля, че разбраха целта на занятието. Накрая дори ми благодариха!
И много се радвам, че се успокоих и поговорих с тях. Сигурен съм, че няма да си позволят друг път това. Но тази работа трябваше да я свършат техните родители. А явно родителското тяло го няма. И ми е много тъжно някои деца в какво се превръщат. И тази история показва едно - има надежда, но трябва да се работи с децата. Да им се говори и да се възпитават. И то с любов, а не с агресия. Ако бях започнал да викам по тях нямаше да ме разберат, а само и те да агресират и другият път да са по-жестоки.
Ако нещо нередно видите, винаги реагирайте. Недейте да бъдете статисти и да си казвате, че децата имат родители. Ами ако нямат? Ами ако няма от къде да видят кое е добро и кое е лошо? Понякога ни трябва много малко, за да обърнем чужд живот. Радвам се, че съдбата ме срещна с тези деца днес. А моят урок е, че спокойствието, а не агресията движат света напред. Доказано!
Борислав Борисов
Бялджип
45 minutes before
Не знам дали написаното е истина, или плод на въображението на автора. Според мен има пълно отсъствие в разбирането на реалността днес. Бацилът на грозното невъзпитание, омразата и насилието е проникнал навсякъде. Съвременните млади хора(повечето) в главите си нямат мозък, а суроватка! Затова искам да приема написаното от автора, но не ми се получава.
Коментирай