Въпросът за минималната работна заплата (МРЗ) е болезнен, понеже засяга не само работещите на този минимум, но има по-широко влияние върху множество други плащания и доходи, отколкото в много западноевропейски държави.

Според действащите правила промяната на МРЗ автоматично води до промяна на: възнагражденията на личните асистенти по Закона за личната помощ, заплатите на служителите в социалните услуги, финансирани от държавния бюджет, възнагражденията на професионалните приемни семейства, заплащането по различни програми и мерки за субсидирана заетост, минималния осигурителен доход за определени групи, включително самоосигуряващи се лица, когато законът го обвърже с МРЗ и т.н.

Засега идеите на управляващите от ПБ за МРЗ са една голяма мъглявина. Понеже обещаха отказ от действащото правило МРЗ да е 50% от средната работна заплата, но не представиха нова формула/механизъм. И до днес няма очакваната Красива голяма формула (както обича да казва Тръмп).

Но по този повод възникват тежки въпроси, които засега нямат отговор от ПБ.

1. „Формула“ или „механизъм“ — кое дава повече сигурност?

Формулата дава предвидимост; механизмът дава свобода на преговарящите. И точно тук е малката, но съществена разлика. Ако формулата казва: „при тези показатели МРЗ се получава така“, работодатели и работници могат приблизително да си направят сметката още преди министрите да си сложат костюмите за поредното заседание, на което ще утвърдят тази МРЗ.

При механизма може да имаме критерии, тристранки, комисии, консултации, оценки, индикатори и накрая — едно прекрасно число, което някой (правителството) все пак трябва да утвърди.

Затова формулата намалява политическата неопределеност. Механизмът може да намали математическата неопределеност, но да увеличи политическата. Най-доброто решение е хибрид: ясна формула (или диапазон) плюс социален диалог и предварително определени коригиращи правила.

Иначе рискуваме всяка есен да откриваме отново колелото — но всеки път след тристранни преговори.

2. Какво искат ЕС и Конвенция №131 на МОТ за МРЗ?

Тук правителството има солидна международна опора. Директивата изисква при определянето на МРЗ да се вземат предвид:

· покупателната способност и издръжката на живота;

· общото равнище и разпределението на заплатите;

· растежът на заплатите;

· дългосрочната производителност.

Но директивата прави и нещо много интересно, понеже препоръчва индикативни референтни стойности, сред които 60% от брутната медианна и/или 50% от брутната средна заплата. Това не е автоматична европейска формула, която всички държави трябва механично да приложат, но е много важен ориентир за адекватност.

А Конвенция №131 на МОТ е още по-широка. Тя изисква да се съобразяват нуждите на работниците и техните семейства, общото равнище на заплатите, разходите за живот, социалните плащания и относителният жизнен стандарт на други социални групи, както и икономически фактори — производителност, икономическо развитие и желателното поддържане на висока заетост.

Следователно МРЗ не трябва да бъде нито социална милостиня, нито прогресивно изстрелване на МРЗ в Космоса.

Тя трябва да бъде баланс между социална адекватност и икономическа устойчивост.

3. Какво означава преходът от 50% средна работна заплата към 50% средна основна работна заплата?

Формално правителството на ПБ не нарушава директивата, ако върже средната или медианната (основна или брутна) заплата сред четирите основни национални критерия — защото самата директива ги посочва като индикативни референтни стойности, а не като задължителна формула. Но икономически е трудно да се защити механизъм, който говори за „общо равнище и разпределение на заплатите“, а същевременно не казва ясно какво място заемат медианната и средната заплата в крайния резултат. Особено медианната, понеже средната заплата може да бъде изтеглена още по-високо от малка група много високи доходи (от „трудещи се“ с над 150 000 – до над 500 000 евро месечни доходи, а такива има!). Медианната показва много по-добре какво се случва с „типичния“ работник.

Затова бих казал и настоял да се вземе предвид следното: ако медианната заплата не участва с измерима тежест в механизма, имаме критерий за разпределението на доходите без достатъчно добре дефиниран измерител на това разпределение.

Иначе казано, гледаме екселската таблица на заплатите, но отказваме да използваме най-полезния жалон в тази схема. Затова – без отчитане влиянието на медианната и средната работна заплата при формирането на МРЗ, механизмът ще е наистина зловреден!

Ключовото разбиране на елита на ПБ е, че към момента 50% от средната основна заплата е обявено като „мерило за адекватност“, а не като окончателната формула. До края на август трябва да има формула, а до края на септември — размерът за 2027 г.

И тук според мен има много съществени проблеми, които си струва да се извадят на преден план.

3.1. Смяната на „брутна“ с „основна“ заплата не е техническа подробност.

НСИ определя брутната работна заплата като включваща основната заплата плюс редица допълнителни възнаграждения — за стаж и професионален опит, нощен и извънреден труд, специфични условия, квалификация, премии и др.

Следователно 50% × средна брутна заплата и 50% × средна основна заплата са различни икономически величини. А колко различни? Това е именно въпросът, на който правителството трябва да даде число, преди да празнуваме новия механизъм.

3.2. Има опасност да се получи „50%, които не са 50%“.

Да вземем само илюстративен пример. Ако средна брутна заплата е 2500 евро, а средна основна заплата - 2100 евро, тогава 50% от брутната ще е 1250 евро, докато 50% от основната е само 1050 евро.

Разликата е 200 евро, или 16%. Тоест, „политически“ можем да кажем: „запазва се европейския ориентир от 50%.“ А икономически резултатът със сигурност ще е: „Да, но върху доста по-малка база.“

Това е съществената разлика.

3.3. Но има още по-голям методологичен проблем.

Ако основната заплата стане базата за определяне на минималната, трябва да се знае как точно се определя средната основна заплата.

Защото брутната заплата има сравнително ясна статистическа дефиниция и НСИ публикува данни за нея.

Ако новият механизъм използва „средния размер на основната работна заплата“, трябва да се отговори какво точно влиза в нея?

Само договорената основна заплата ли? Как се третират или напълно се елиминират:

• класът за прослужено време;

• бонусите;

• премиите;

• извънредният труд;

• доплащанията за нощен труд;

• допълнителните възнаграждения;

• секторните специфики.

И най-вече как ще се изчислява средната стойност — от административни данни, от анкета, от трудови договори?

Това не е дребна статистическа подробност. Отговорът може да промени размера на минималната заплата.

3.4. И тук се появява един доста неприятен стимул.

Ако минималната заплата е функция на основната заплата, а работодателят има възможност да структурира възнаграждението като по-ниска основна + повече добавки/бонуси, тогава може да възникне стимул основната заплата във всяка организация да бъде относително ниска.

Не твърдя, че работодателите непременно ще правят това. Но добрият механизъм трябва да бъде устойчив и срещу такъв стимул.

Иначе се получава икономическият вариант на стария номер: „Не сме намалили заплатата — само сме преместили парите в другото чекмедже – на работодателя.“

3.5. Има и още нещо: защо точно средната, а не медианната?

Средната заплата може да се повишава силно заради малък брой много високи възнаграждения, което се и случва. Медианата показва къде се намира „средният трудов човек“ в разпределението.

Ако целта е да се измерва адекватност на минималната заплата, бих настоявал механизмът задължително да показва поне: 50% от средната основна заплата, 60% от медианната брутна заплата, издръжка на живота, производителност на труда, и да е ясно как тези показатели взаимодействат, а не просто да бъдат изброени в протокол.

3.6. Иначе „50%“ може да се превърне в политическа мъглявина.

Вчера имахме 50% от средната брутна заплата. Днес имаме 50% от средната основна заплата. Процентът е същият, но базата е друга. Следователно и минималната заплата ще бъде друга.

Ако критерият останеше 50% от средната брутна заплата, която според НСИ през м. юни е 1 421 евро (и ще се повишава – най-вероятно до края на годината), то 710,5 евро щеше да бъде базата, върху която след това да се напластят резултатите от другите критерии. Ако се ползва новият критерий, който е 50% от средната основна заплата, то новият резултат ще се ориентира към разликата от порядъка на 60 до 110 евро месечно по-ниска база за изчисление на минималната заплата, в зависимост от това колко ще се окаже официалната средна основна работна заплата за референтния период, т.е. около 600-650 евро. Т.е., ще има вероятност не само да се „замрази“, но и да се намали сегашната МРЗ!

И сега, за десерт, едно убийствено пресмятане! Ако се запази инфлацията, която в момента е 5,4%, то само простата индексация за компенсиране отпраща сметката поне на 653,5 евро, което е повече от предишните сметки.

Точно затова сега е моментът за натиск за прозрачност — преди да се появи формулата, а не след като вече е написана на дъската.

4. Каква е вероятността за консенсус на тристранката?

Теоретично – различно от 0,00. Практически? Приблизително колкото вероятността синдикатите и работодателите да се събудят една сутрин с еднакъв интерес към размера на МРЗ.

Работниците, естествено, предпочитат все по-висока МРЗ, особено наблюдавайки доходите на депутати, министри, олигарси, рентиери. В повечето случаи – това е правилно искане! Работодателите мислят в обратната посока - по-ниска „цена“ на наемния работник, понеже това е разход за компанията и намалява печалбите. Правителството иска едновременно социално спокойствие, ниска инфлация, конкурентоспособност, заетост и добри бюджетни показатели. Тоест всички искат нещо добро, но всеки разбира „добро“ по различен начин.

Затова консенсусът не трябва да означава нещо като „Накрая всички са съгласни.“ Това най-често е абсурдно, невъзможно и смешно. По-добрият критерий е: „Накрая всички са съгласни с правилата, по които ще спорят.“ Това вече е истински институционален прогрес. Затова е странно защо правителството е изключило от механизма за определяне на МРЗ и на база медианна или средна брутна работна заплата. В полза на работодателите ли е наклонило предварително везните?!

5. Как ПБ ще намалява неравенството с „плосък данък“?

Тук правителството има един доста неудобен икономически конфуз. От една страна, то обещава публично: „Ще намаляваме неравенствата.“ От друга страна, на висок глас обещава: „Ще запазим през годините на нашето управление плоския 10-процентен данък върху доходите.“ И хипотенузата на триъгълника е: „Ще увеличаваме минималната заплата.“

Проблемът е, че минималната заплата не е заместител на прогресивната данъчна система. Тя може да повиши доходите в долната част на разпределението, но не променя сама по себе си данъчната тежест върху високите доходи. А тук вече има доста сериозна международна информация, изчисления и научна литература (ако някой седне малко да почете).

Самият МВФ в анализа си за България от 2025 г. изчислява, че преминаване от сегашния плосък данък към примерна прогресивна система с 10%, 14% и 20% би могло да увеличи приходите с около 1% от БВП и да намали постданъчния коефициент на Джини с около 3 пункта. Още през 2024 г. МВФ препоръчва на България именно преминаване от ниските плоски ставки към по-високо и прогресивно облагане на личните доходи като средство едновременно за увеличаване на приходите и намаляване на неравенствата.

Следователно противоречието не е 100% логическо в смисъл „невъзможно е да се намалява неравенството при плосък данък“. Възможно е — чрез трансфери, социални разходи, по-бърз растеж на минималната заплата, безплатни публични услуги и други инструменти. Но е ужасно по-трудно и по-малко преразпределително, отколкото ако данъчната система сама има прогресивен характер.

И тук идва моят любим въпрос: защо да караме минималната заплата да върши работата на данъчната система, социалната система и политиката по неравенствата едновременно? Тя е минимална заплата, не е Министерство на социалната справедливост в една цифра.

6. Добра идея ли е веднъж на четири години да се извършва оценка на адекватността на минималната заплата?

По-скоро бих казал: четиригодишната оценка е разумна като задълбочен стратегически преглед, но е твърде разредена като единствена оценка на адекватността на минималната заплата. За България по-добрият модел е ежегодна тактическа оценка и по-голям четиригодишен преглед като стратегическа посока.

Причината е проста: минималната заплата е величина, която се влияе от показатели, променящи се много по-бързо от четири години — инфлация, производителност, средна и медианна заплата, безработица, издръжка на живота.

Защо ежегодно? Представете си, че през 2026 г. МРЗ е адекватна. Но през същата година се стоварват едновременно 6% инфлация, 6% ръст на средните заплати, 3% ръст на производителността, 10% поскъпване на основните стоки.

А институциите казват: „Спокойно, ще проверим нещата отново през 2030 г. и тогава всичко ще променим.“ Това е малко като да измерваме температурата на пациента веднъж на четири години и междувременно да се чудим защо той малко е умрял.

Но защо стратегически и на четири години? Има логика и в това. Четиригодишният период може да служи за по-дълбок анализ: дали механизмът работи, дали МРЗ в България догонва средното ниво на МРЗ в ЕС, дали минималната заплата влияе върху заетостта, дали увеличава неформалната икономика, как се отразява върху различните региони и сектори, как се променя разпределението на доходите, дали избраните критерии дават реално адекватен резултат. Тоест, четиригодишната оценка трябва да бъде „технически преглед на двигателя“, а не ежегодното зареждане с гориво.

Има и европейска логика. Директива (ЕС) 2022/2041 изисква държавите с минимална законова работна заплата да установят процедури за определяне и актуализиране на минималните заплати и предвижда поне веднъж на всеки две години да се извършва преглед на националните критерии за определяне и актуализиране на минималната заплата. За държавите, които използват автоматичен механизъм за индексиране, този преглед е поне веднъж на четири години.

Тук има съществен нюанс: ако България избира четиригодишна оценка, това трябва да бъде обосновано с конкретния тип механизъм, а не просто с административното удобство.

Моето предложение е да се разделят нещата на три нива:

1. Всяка година: автоматично изчисляване на минималната заплата по предварително определени показатели.

2. Всяка година: публичен доклад за адекватността — минимална заплата спрямо медианна и средна заплата, МРЗ в ЕС, издръжка на живота, производителност, заетост и неравенство.

3. На всеки 4 години: пълна независима оценка на самия механизъм — дали формулата/правилата все още са подходящи и дали не дават нежелани икономически ефекти.

Това би било много по-сигурно от „четири години тишина, после голямо социално събуждане“ и прогрес на МРЗ.

И още нещо важно. Ако целта е предвидимост, не бих оставил ежегодното решение изцяло на политическо договаряне. Социалните партньори трябва да участват, но трябва предварително да е ясно как показателите се превръщат в ясно измеримо число. Иначе всяка година ще имаме познатата българска процедура: синдикатите казват „повече“, работодателите „по-малко“, правителството „по средата“, а НСИ тихо гледа от ъгъла и се чуди защо изобщо е поканен.

ОБЩ ИЗВОД

Правителството всъщност върви в правилната посока, ако наистина създаде предвидим, статистически обоснован и прозрачен механизъм, а не просто поредната процедура за ежегодно пазарене.

Но механизмът трябва да отговори предварително на няколко неприятни въпроса. Колко тежи издръжката на живота? Колко тежи медианната заплата? Колко тежи средната? Колко тежи производителността? Какво става при ниски темпове на растеж под 3%? Какво става при инфлационен шок над 2%? Дали МРЗ в България догонва средната МРЗ в ЕС? И какво става, ако социалните партньори не постигнат съгласие?

Ако тези отговори не са в механизма, тогава той рискува да бъде просто по-елегантното име на старото договаряне.

Има и още нещо. Ако правителството действително иска едновременно по-високи минимални доходи, по-малко неравенство, по-висока производителност и устойчив бюджет, трябва да говори не само за минималната заплата. Трябва да говори за цялата система на доходите и данъците. Защото е малко странно да обещаваш: „Ще намалим неравенството!“ и след това да оставяш данъчната ножица почти непроменена, докато молиш минималната заплата да свърши цялата работа. Това вече не е икономическа политика. Това е опит една ножица да бъде използвана като кантар, който позволява помпата на доходите да помпа към най-богатите.

P.S. Този анализ е предупреждение към ръководството на ПБ

Не случайно в общественото съзнание ПБ се възприема все още като „кооператив“, а не като ясна ориентирана партия на единомишленици с категорично разписана програма за истински и всестранен социално-икономически прогрес (въпреки че има вече такава програма, но тя не подсказва ясен план). Издайническите елементи, подкрепящи тезата за „кооператив“ са не един или два, но това е предмет на друг анализ.

Това че един носи пълната отговорност – Румен Радев, не означава че той управлява. Но диригентът е длъжен да обясни на назначените от него музиканти каква ще е музиката и кой на какъв инструмент е длъжен да свири в хармония. Диригентът е длъжен да гарантира общия ангажимент за изграждане на устойчивост, поддържане на възможност за избор и демонстриране на гъвкавост. Винаги, включително и за МРЗ!

Боян Дуранкев

https://greybeards.substack.com/p/197?r=5wgjbi&utm_campaign=post&utm_medium=web&utm_id=97757_v0_s00_e0_tv2_a1dennhb9bf2bj