Aко някой все още сляпо вярва в приказката за Запада като мисионер на мира, нека просто погледне кървавата следа от последните сто и кусур години

Няколко дни след интервюто на Пламен Константинов при Явор Дачков, розовият комсомол не спира да ме радва с истеричните си писъци. То не са обиди, то не са клевети, то не е помия по едно от най-разпознаваемите български лица в спорта. Причината за този яростен спазъм е проста. Константинов изрече публично онова, което запознатите със западната геополитическа мисъл знаят много добре - от класиците Махан, Маккиндър (стратегията за „Heartland“) и Спайкман (концепцията за „Rimland“), през архитектите на Студената война като Кенан, Кисинджър и Бжежински, чак до Миършаймър, Сакс, Стивън Уолт и Пол Кенеди днес.

И това, което той дръзна да каже, е следното - целта на Запада спрямо Русия никога не е била някаква имагинерна „демокрация“, а борба за нейните гигантски ресурси. На никой реално не му пука за Украйна. Тя просто бива използвана като удобен терен за изтощаване на геополитически опонент и като прокси инструмент за пренареждане на световните пазари.

Никой пет пари не дава за демокрация. Реалполитик не борави с емоционални, черно-бели моралистични клишета като "демокрация", „права на човека“, „евроатлантически ценности“, „международно право“, а с гол национален интерес, геополитическо влияние и ресурси. Кухите термини и медийната романтика са за замазване на очите на масите при прокарването на брутални геополитически пренареждания, колониални апетити и кървави военни намеси.

Ако Западът наистина се вълнуваше от демокрация и човешки права, нямаше с десетилетия да флиртува с чаршафените ислямски монархии, в които публичните екзекуции са ежедневие, жените се убиват с камъни, гей хората се бесят по площадите, а опозицията бива разчленявана с трион в посолствата (някой помни ли Джамал Хашогджи). А да напомням ли Сирия? Западът охотно се отрече от собственото си „златно момче“ и британски възпитаник Башар Асад в момента, в който той отказа да пусне Катарския газопровод през сирийска територия - проект, целящ да удари руските газови доставки за Европа. За една нощ Асад престана да бъде „уважаван лекар, работещ в най-престижната Лондонска болница, в която се раждат британските престолонаследници“ и стана „кървав диктатор“. И кого сложиха на негово място? Главорез от Ал Кайда и Ислямска държава, рязал глави пред камерите, но внезапно ребрандиран в "борец за свобода“.

И ако някой все още сляпо вярва в приказката за Запада като мисионер на мира, нека просто погледне кървавата следа от последните сто и кусур години: окупацията на Индия и изкуствения глад с над 3 милиона жертви, войната във Виетнам (над 2 милиона цивилни жертви), войната в Афганистан, инвазията в Ирак, интервенцията в Либия, войната в съседна Сърбия - милиони, милиони, милиони загинали. Абсолютният цинизъм зад всички тези "хуманитарни" акции беше обобщен още навремето от Мадлин Олбрайт, която на въпроса за загиналите 500 000 иракски деца отсече: „Мисля, че си заслужаваше“. А да напомням ли откровените изказвания на съвременните американски елити за трагедията в Украйна? „Даването на пари на Украйна е най-евтиният възможен начин за САЩ да подобрят сигурността си. Боевете се водят от украинците, те са хората, които биват убивани.“ - Zanny Minton Beddoes, главен редактор на The Economist; „Най-добрите пари, които някога сме харчили“ - сенатор Lindsay Graham.

И тук идва големият проблем на розовия комсомол. Едно е да се подиграваш на често неграмотни, необразовани, наивни русофили, наследили от баби и дядовци любовта си към Русия заедно с благодарността към хилядите руски войници, оставили костите си за свободата на България. Съвсем друго е обаче да се изправиш срещу образовани, успели и реализирани хора, които нямат нищо общо с този сантимент, а виждат геополитическата реалност с пълна яснота. Хора, голяма част от тях западни възпитаници, с кариери у нас или зад граница, които просто боравят с факти. Как да кажеш "Чемадан, вакзал, Мацква" на Пламен Константинов, например? Жесток гъзар, спортист и треньор от световна класа, прекарващ живота си по световните метрополии и за капак - роднина по пряка линия на Алеко Константинов? Човек с елитно родословие и лична биография, пред които днешните грантови комсомолци са анонимни случайници.

Как да лепнеш на такива хора плюнката „четирихилядник“ - плюнка, измислена от Лена Бориславова, с цел да отклони вниманието от парапета си. Същата тази Лена, която след като я хванаха да фалшифицира подписи и да участва в цялата "ала-бала" на шарлатаните, днес създава НПО за „правосъден мониторинг".

Въобще, огромната популярност на интервюто на Пламен Константинов бръкна дълбоко в ректума за розовите душици. Рекордни гледания, импресии, шервания, коментари и хайпове го правят едно от най-виралните политическо-обществени интервюта в българското онлайн пространство.

Впрочем Пламен Константинов далеч не е единственият, засегнал подобна кощунствена тема, немислима доскоро в публичното медийно пространство. На Запад все по-често започва да се говори за бруталната корупция в Украйна, за източването на милиарди западни помощи и за зловещата реалност на насилствената мобилизация. Полша рязко втвърди тона и постави ултиматум, че Украйна няма да види членство в Европейския съюз, докато не спре да превръща в национални герои военнопрестъпниците от УПА, изклали стотици хиляди поляци във Волиния.

Преди броени дни BBC публикува репортаж за насилствената мобилизация в Украйна, така наречената „бусификация“ - отвличането на хора от улиците с микробуси, бруталните побои, изтезанията в сградите на ТЦК и масовият страх, прерастнали в открити бунтове, палежи на военни коли и народно недоволство. Всичко, което троловете на Мирчев наричат „руска пропаганда“, днес изтипосано на първите страници на BBC, Financial Times и New York Times.

Наскоро си говорих с един много възпитан и образован човек, горещ засъпник на украинската кауза. Попита ме защо не защитавам жертвата, а агресора. Казах му, че за мен 24 февруари 2022 не беше начало, а следствие. Трагична кулминация на процеси, започнали много по-рано. Когато причините се пренебрегват, следствията винаги изглеждат едностранчиви. Дори според най-авторитетните западни анализатори, за Русия това не е просто регионален конфликт, а борба за оцеляване. Още през 2007 в Мюнхен Путин съвсем ясно и директно предупреди Запада, че превръщането на Украйна в „анти-Русия“ е червена линия, която застрашава екзистенциалната сигурност на страната му. Помните ли какво каза Кенан още през 1998? Че разширяването на НАТО на изток е „трагична грешка“, която ще предизвика неизбежна военна реакция от Русия. Кисинджър и Бжежински подчертаха, че Русия трябва да получи твърди гаранции, че Украйна няма да бъде в НАТО. Когато една ядрена сила ти каже, че случващото се на границата ѝ е екзистенциална заплаха за оцеляването ѝ, а ти 15 години я игнорираш, конфликтът става математически сигурен.

Истината е, че в момента сметката я плащат обикновените украинци и мащабът на трагедията им е ужасяващ. Те се превърнаха в основна жертва на конфликт, в който решенията се вземат отвън, а цената се плаща на терен. Докато западните аналитици изчисляват доколко ефективно са похарчени милиардите за отслабване на геополитически опонент, цената в човешки животи и разрушена инфраструктура остава изцяло за сметка на Украйна. Това е логичният и суров резултат от политика, която подмени дипломацията с илюзии и превърна една цяла държава в бойно поле за чужди интереси

 Ирини Зикидис