Археологически приключения в Мала Азия V

Църквите в Кападокия и заветът на най-великите християнски мислители

Човек не може да дойде тук и да не разгледа грандиозния християнски ансамбъл при Гьореме

Природата на Кападокия е уникална, но още по-невероятна е нейната история. Вече разказах за надземните и подземни скални градове, приютявали при опасност по 20 000 души. Меките вулканични туфи обаче позволявали издълбаването на цели манастири с църкви. Те по забележителен начин се вписват в суровия „лунен” пейзаж.

Човек не може да посети Кападокия и да не разгледа грандиозния християнски ансамбъл при селцето Гьореме. Помня моето вълнение, когато преди много години се запознах с изследванията на Гийом дьо Жерфанион, както и на съпрузите Жан-Мишел и Никол Тиери, публикували десетките скални църкви в района. В студеното ноемврийско утро сам се убеждавам, че цялата местност в турската провинция Невшехир е осеяна с причудливи скални изваяния и още по-уникални исторически обекти. Ето защо тя е обявена за национален парк с „Музей на открито”, а още от 1985 г. е класифицирана като обект от Листата на световното наследство на ЮНЕСКО.

Живописната долина на Гьореме пази следите от оживена монашеска дейност, започнала през V и продължила до ХІІ-ХІІІ в. в около 50 скални църкви. Всъщност още от края на ІV в. в района започват да се формират малки общности на отшелници, следващи проповедите на прочутия Василий Велики от близкия град Кесарея. Те дълбаят меките скали от туфа и оформят груби килии, в които славят Христовото име.

Тук е мястото да разкажа за делото на групата на Великите кападокийци. Това е сборно име на църковните отци от втората половина на ІV в., които реално създават основния „закон” на Християнството - догмата за Светата Троица. Всички те са родени и израснали в различни части на историческата област Кападокия. Имената на тримата главни отци са Василий Велики от Кесарея (дн. Кайсери), Григорий Богослов от Назианз във Втора или Южна Кападокия и Григорий от Ниса (дн. Невшехир). Понякога към тях се прибавя Амфилохий от Икония (дн. Коня) и други техни приятели и съмишленици от близките райони.

До началото на иконоборческия период във Византийската империя (725-842) украсата на църквите е още минимална и се ограничава до няколко символа, предимно кръстове. След края на иконоборчеството и чак до ХІІІ в. повечето стари скални храмове са основно обновени и са построени много нови, вече украсени богато с многоцветни стенописи. Развитието на обителите не е било засегнато от завладяването на района от селджукските турци през 1071 г. Монашески скитове действат чак до края на ХVІІІ в., когато са изоставени последните от тях. Понеже имената на църквите са забравени отдавна, днес си служим с дадените впоследствие турски наименования.

Започвам разглеждането на Гьореме от един храм, намиращ се малко извън прочутия „Музей на открито”. Токалъ Килисе е най-голямата църква и представлява цяла издълбана в камъка катедрала. Построена в началото на Х в., тя няколко пъти е преустройвана и сега се състои от четири помещения с крипта. Ако в централният кораб са запазени ранни стенописи в по-примитивния „провинциален” стил, то в трите апсиди се откриват фрески от Х-ХІ в. в „столичния” стил на Константинопол. В същото време църквата е разширена и основно обновена от могъщата фамилия Фока. По този начин се отбелязва триумфа на този род, чийто най-виден представител Никифор Фока става византийски император през 963-969 г. и отвоюва много територии в Азия.

Разгледал Токалъ Килисе, влизам в самия „Музей на открито” и се насочвам към известната Елмалъ килисе, което в превод от турски означава „Църквата на ябълката”. Предполага се, че името е дошло от кълбото-държава, което носи в ръцете си изобразения в апсидата Архангел Михаил. Храмът е създаден около 1050 г. и представлява архитектурна конструкция с четири стълба, които образуват гръцки кръст и поддържат централен купол. Първият период е открит едва при реставрацията от 1991 г., когато под съществуващите до момента фрески от ХІІ в. са намерени по-ранните рисунки на светци, епископи и мъченици.

Следващата ми цел е намиращата се нагоре по стръмната скала Яланлъ Килисе (Змийската църква) - сводест храм с дълъг и нисък кораб. Изображенията в нея са разновременни, като датират от ІХ до ХІІ в. Името идва или от фреската със светците Георги и Теодор, убиващи змея, или от образите на блудници, хапани за наказание от змии. Забележителни са и изображенията на узаконилия християнството през ІV в. римски император Константин и майка му Елена, държащи Господния кръст.

Легендата разказва, че тя открива кръста, след като го вижда насън, след което прави разкопки в Йерусалим. Друг интересен портрет е този на отшелника св. Онуфрий до входа. Той живял като аскет в египетската пустиня близо до Тива и обикновено е изобразяван гол, с дълга прошарена брада, държащ смокинов лист отпред. Според някои предания обаче светецът първо бил разпътна жена, която се помолила на Бог да я спаси. В отговор Христос й дал брада, за да стане по-мъжествена. Ето защо св. Онуфрий често е представян наполовина мъж, а наполовина жена с гърди, както е и тук.

Много интересна е Каранлък Килисе или „Тъмната църква” от ХІІ-ХІІІ в. Тя е с издълбан в скалите купол, три апсиди и четири прецизно издялани колони. Украсена е със сцени от Новия завет – Христос Пантократор в купола, „Рождество Христово”, „Разпятие”, „Кръщение” и др. Вдясно от олтара е „Тайната вечеря” със символичната риба на масата. Тази композиция се вижда и в други кападокийски църкви и показва най-ранният символ на Христос. Става дума за гръцката дума „ихтис” (риба), като отделните букви са акроним на фразата „Исус Христос, Син Божи и Спасител“. По този начин ранните християни са скривали своята религия от римляните. Името на църквата пък се дължи на факта, че светлината във вътрешността прониква от един малък отвор.

Но интересните църкви в Кападокия не са само в Гьореме. На високопроходим джип посещавам много скални скитове и манастири в околността. Няма съмнение, че най-силно впечатление ми прави сгушената в труднодостъпен скален масив църква Панчарлък Килисе, намираща се близо до крепостта Ортахисар. Тя е неголяма, еднокорабна и едноапсидна, с плосък таван. Стенописите в църквата са запазени отлично и са направени от един художник. Наред с популярни сцени като „Преображение“ и „Благовещение”, в Панчарлък Килисе са интерпретирани и редки сюжети - „Изцелението на човека, пълен със зло”, „Клането на невинни деца“ и т. н.

Но най-забележителен е стилът на рисуване. Правят впечатление скъсените фигури, огромните очи, плоскостният рисунък. Макар някои иконографски белези твърдо да определят живописта в ХІ в., тя отговаря на принципите на раннохристиянското изкуство от ІV-VІ в. Осезателни са източните, главно сирийски и палестински, влияния, формирали този емоционален и проникновен стил, отговарящ на тенденциите на първите християнски мислители, родени именно в Кападокия.

За мен тези наблюдения са особено важни, защото този начин на рисуване е възприет и от християнските художници в България веднага след покръстването през ІХ в. Аналогиите на откриваните в Плиска и Преслав образи, както и българската миниатюра от този период, има преки аналогии именно в Кападокия. Това сродява нашето изкуство от ІХ-Х в. не само с източното, но и с романското в Западна Европа, където са изпитали същите влияние на раннохристиянските мислители и естети.

Автор: Проф. Николай Овчаров

trud.bg