Двама Янковци

ЯНКО СТАНОЕВ

Янко беше мъжкар. Отгоре до долу. А отдолу нагоре излъч-ваше мъжественост. Е, имаше и слаби страни. Казваше се „Янко“ и това бе официалното му име, за разлика от парти-занското име на Тодор Живков, който после се оказа, че не е бил партизанин. Не е бил партизанин, пък имаше партизанс-ко име. За разлика от Янко Станоев, който също не е бил пар-тизанин, но нямаше партизанско име.

Имаше и друга слаба страна Станоев – не отказваше. Туй да го почерпиш и да откаже бе равносилно на това да ме затво-рят в стая с бутилка водка и момиче и на другия ден да ви-дят, че съм консумирал само момичето, а бутилката съм ос-тавил пълна… Аз започвах първо от бутилката, а момичето да се нареди на опашката…

Но на Янко му лепнаха пиЯНКО Станоев, а на мен не можаха. От което следва, че друга положителна черта на Янко е да отнася негативите. И беше безумно талантлив. При него про-зата извираше…

„Янко – питам го, – дай някакъв телефон да ти звънна, като дойда в София…“

Янко ме поглежда с бистри като водка очи и отсича:

„Звънни ми на домофона…“

Във времето, когато хората размахваха мобилни устройства, Янко се гордееше, че има домофон. Което значеше, че има покрив над главата си. Което значеше, че не е изпаднал тол-кова и има къде да прибере вечер морното си тяло.

А аз го познавах от времето, когато имаше и домашен теле-фон. И на този телефон лично му е звънял понякога „ада-ша“…

С Валери Калонкин обичахме да раздаваме книги. Тогава книгите бяха евтини и си позволявахме този лукс. Сигурно от „Чернобил (обърнат сонетен венец)“ на Венко Марковски бяхме изкупили десетки бройки. Една дори дадохме на Надя Кехлибарева, която ни попита защо ѝ я даваме, след като е редактор на книгата…

„Ами да видиш какво си редактирала…“ – бе окончателният ни отговор…

„Хирошима още вее креп.

Нагазаки смърт реди.

Чернобил познава миг свиреп.

Враг посреща със гърди.

На война милитаризъм пей.

Дири да размири цял Всемир.

Катастрофа ядрена ядрей.

Чернобил предупреждава мир.“

Или пък:

„Зрей злокобен, злобен облак чер,

на земята слиза звездна рат.

Ний ще спрем милитарийски звер,

ний, воюващ пролетариат.

Класовият враг е мародер.“

Раздавахме книги, Янко бягаше от чашата си. Всъщност това беше постижение. Докато един ден не се появи в книжарни-цата на СБП и тънка книжка с две речи. Едната реч на Тодор Живков, а другата – на Ким Ир Сен… За българо-корейската дружба.

Купихме ние с Валери книги и зачакахме читатели. Между другото, ченгето на СБП, офицерът от Шести отдел на ДС, наблюдаваше отстрани и сякаш беше съпричастен на нашата смелост. Сега се пишат какви ли не неща, но Петко Михов е спасил повече писатели, за разлика от писателите, които се клепаха един друг пред него.

Александър Йорданов след затваряне на ресторанта е взи-мал бутилка водка и… в дома на Петко. И Петко Михов по-скоро е криел какво са му говорили, нежели да използва на-ученото.

Когато дадох стихотворението ми за Тодор Живков на Едвин Сугарев да го публикува в издаваното от него „нелегално“ списание „Мост“, Едвин изпусна листа и каза:

„Ама, Христо, нали ще ме вкарат в затвора, ако го пусна…“

„Еди – му казах тогава, – ама ти нали издаваш нелегално списание…“

Че той за „нелегалното“ списание не влезе в затвора… Някои хора се раждат или с късмет, или с покровители. А някои и с двете.

Надписвахме книги с Валери. Влизаха писатели, поглеждаха ни:

„О, книга сме издали“ – казваха.

Ние връчвахме по една книжка, като в автографа се подпис-вахме: „От съавторите“…

Взимаха книжка писателите, ама да се чудиш какво да пра-виш с такава книга. Да я хвърлиш – Петко Михов може да те хване за ухото с думите:

„О, ти хвърляш книга на другаря Живков. О, и на другаря Ким Ир Сен… Излагаме се пред чужденците…“

Никой не хвърли книга тогава. Само Янко ни погна из кафе-нето, размахал книгата, крещеше:

„Идиоти, ако адаша ме попита, какво да му кажа…“

Така и не разбрах дали „адаша“ го е питал. Ама Петко със сигурност не е доложил, така че не е научил адаша…

Тогава само Лъчезар Еленков не изкупувахме – бяха много скъпи „луксозните бонбониери“ със стихове за Септемврийското въстание, които издаваше.

Последния път, когато се видяхме с Янко, бе на погребението на поета Емил Симеонов. Янко си стисна ръката с всички и попита Васил Сотиров:

„Сотиров, аз докога ще те виждам на чужди погребения? Един път няма ли да ни поканиш на твоето?“

Тогава не подозирахме, че, стискайки си ръка с всеки от нас, Янко не ни е поздравявал, а се е сбогувал…

Христо Стоянов