Чух президентът на Франция Еманюел Макрон след десет годишно царуване, да казва, че в страната му има хора които мразят Франция. Той направи това изказване след последните октомврийски погроми нанесли огромни загуби на търговските магазини в цялата страна.
Неговата констатация аз лично съм си направил отдавна, защото съм част от „чужденците“ на които Франция е дала убежище и възможности, които не са получили там където са родени. Да се противопоставяш на „омразата“ с „обич“ защото си между нейните противниците, въпреки че ни си роден французин не е достатъчно. Трудностите през които минах в новата ми родина ме научиха, че успехът или провала зависят от взаимността между държавата и гражданина. Между мен и Франция.
Разказах във фейсбук как помогнах на дъщеря ми, когато трябваше да изложи мотивация в кандидатурата си за работа. Вместо съвети, аз взех че я написах аз. Така се въодушевих, все едно, че аз съм кандидат.
Тя бе приета и днес е началник отдел в Рено отговарящ за Електромобили. Гордея се от тази победа от която спечели дъщеря ми, Рено и Франция. Спечелих и аз.
Споделих този успех защото мисля, че би могъл да вдъхне доверие, на всички, които не вярват в себе си. Публикувах го във фейсбук. Една читателка възрази: Не можеше ли тя (дъщеря ми) да си напише мотивацията сама? В думите й почувствах често срещаната подозрителност на човек който не познава риска.
Аз имам самочувствието на човек, който разполага с капитал. Капиталът не е само финансов. Той е и духовен. Предавам го както на децата ми, както бих го предал и на сънародниците останали в България.
Влезнах в спор с академик Марко Семов, който в книгите си за психологията на българите, твърдеше, че нямаме самочувствие. Противопоставих се на неговото мнение, като му разказах как се бяга на Запад през „Ждрелото на Ерма“. Не ни остана време за панталоните. От пълзене през границите бях отслабнал с повече от 5кг. Панталона ми се свличаше и аз ходех с ръце в джобовете. В префектурата където получих първия си паспорт, трябваше да се подпиша. За няколко минути панталона ми висеше само на лявата ръка. Тези минути на страх и унижение са незабравими. Незабравим е и първия колан, защото с него се роди и самочувствието което никога не ме напусна.
