Всички са изнервени до крайна степен – имам предвид всички от видимата част на обществото, от Видимия Живот.
Останалите пет милиона изобщо не ги бройте: те нямат време за нервиране, дори не знаят, какво е това - когато ден след ден се надхитряш с Живота, за да оцелееш, нямаш време за подобни щуротии.
Но пък точно тия хора ще решат изборите – след още 165/? дни на Протести, Нерваците отново ще трябва да преглътнат това.
Ще бъдат наказани заради пренебрежението им към „простолюдието“, което дори не забелязват.
И това ще бъде справедливо.
Дразнят се от всичко – от килимите на Караянчева до резолюциите на Европейския парламент, които не са съвсем по вкуса им, в тях липсват списъци на хора, които трябва да бъдат незабавно разстреляни в България.
Да се чуди човек, с какъв акъл очакват нещо категорично или смислено от днешна Европа, сделката е ясна: ние им трябваме за жива ограда на външните граници, те пък отдавна са наясно, че сме си едни европИйци.
Проблеми в правосъдието, корупция? - че къде ги няма, целият свят е потънал в тях, само нашите Нерваци си мислят, че това е тукашен патент. Всичко е игра, театър за балами: вземете още осем самолета Ф-16 – на гол тумбак чифте ескадрили - пък ние ще ви признаем за по-малко корумпирани.
Новият шеф на военновъздушните сили генерал Димитър Петров е доказателството, че българското офицерство все още е читаво – въпреки всички издевателства, на които е подложено от Политическата Секта.
Онзи ден го назначиха, а вече му искат оставката някакви „атлантици“ – понеже говори истината.
А тя е, че нямаме условия за поддръжката и на тия самолети, нямаме и подготвени пилоти за тях – ние сме се омотали главанашки още със сделката за първите осем Ф-16/блок 70, които дълго ще пазят българското небе от чертожните маси на „Локхийд Мартин“.
Нерваците обаче нямат очи за тия неща - а българската политика се оварвари не само от безразсъдствата на първенците й, ами най-вече от покорството, с което приемаме всяка външна поръчка.
Всяко намигане към нас ни изглежда като избухване на вулкана Везувий. Не си спомням за нито един жест, дори за смътен намек за непокорство при системното ни слугуване.
Караянчева я направиха на дреб заради няколко килима, които тя подарила на театъра в Кърджали.
Нищо и половина историйка - вие гледайте да не подари „старият“ Парламент някому.
А пък директорът на театъра се похвалил с епохалното събитие – впрочем, театърът не се наричал вече „Димитър Димов“, а Център за театър и музика.
Ако имаме десетина истински европейски писатели, Димов безспорно е един от тях. А му експулсирали името – защо, бре, диванета, защо все гледате да заличавате, за да си останете най-накрая само с килимите, подарени от Караянчева?
Тя пък няма никаква милост към себе си. Дотам са се докарали нашите управници, че след като изчегъртаха за 30 години и последните остатъци от състрадание към Народа, накрая престанаха да състрадават и самите себе си - затова изглеждат толкова арогантни, празни, неистински.
Малки хора, които са лишени дори от инстинкт за самосъхранение.
Невиждания, несънувания им късмет ги е подлудил и обезобразил.
И през ум не им минава да се дръпнат крачка назад, да се утаят някак си, да мирясат. Не – стават още по-агресивни, забравяйки, че са непоносимо невзрачни.
Смешката с килимите обаче ни подсеща за нещо важно. На хората на Духовността, дори на аркашките актьори, им се полага да ходят не по килими – а по жарава.
Смисълът на техните усилия не се ражда по килимите, а в противоборствата.
Стъпвай в жаравата, в трудно достъпното или дори в непозволеното - и изтегли още малко напред Истината.
Сега мнозина автори искат да ни внушат, че вече са господари на съдбата си – но в годините на Прехода нито една книга срещу Властта не разбуни истински Народа, нито един филм или театрален спектакъл.
А дори в „ония“ години Иван Радоев или Станислав Стратиев бяха много по-остри, внушенията им засягаха фундамента на Властта, затова пиесите им се възприемаха екзалтирано от публиката.
Радичков – в „Образ и подобие“ – поощипа дори самия Узурпатор/Живков. Пиесата бе цензурирана и някои пасажи съкратени, обаче камъкът бе хвърлен в блатото.
Тези писатели така и докрай не проумяваха, защо са подценявани или неглижирани усилията им от новите „герои“.
В последното си/предсмъртно интервю във „Всяка неделя“, Радоев не се сдържа и възропта срещу лъжата, че всичко в „ония“ години е било мъртво. „Имаше хора, които някак се съпротивяваха, които изразяваха несъгласието си“ – каза той.
Стратиев пък беше безмилостен към фалшивите „дисиденти“, знаменит стана един негов лаф: „Излиза така, че в България е имало 15 души членове на Политбюро и 8 милиона дисиденти“.
Килимите, килимите – и днес проблемът е в тях. Винаги са ги предпочитали пред Жаравата – не ги слушайте какво ви говорят.
Приемат ги като късчета от Обетованата Земя, готови са на всичко, за да отъпчат нозете си в тях, без колебание биха заменили революционните дудуци или плакати, за да се случи това с тях – без значение, че Злото изобщо няма да се промени.
Мярнах режисьора Димитър Коцев/Шошо в „Панорама“ – той е син на Константин Коцев, един фантастичен актьор, който остана донейде в сянката на властелините на Сатиричния театър/Калоянчев, Парцалев, Мутафова, макар че в нищо не им отстъпваше.
Беше наистина великолепен актьор, а като човек беше възел от нерви, изтъкан от нерви – гоблен от нерви; никога не знаеш, в кой момент може да избухне, обаче гневът му винаги беше справедлив.
Нервак, който такива ги редеше в „ония“ години във „Всяка неделя“, че днешните Нерваци щяха да се попикаят от страх, само докато го слушат.
И сега Шошо каза: „Тия да си вървят, после ще мислим кой ще ги замести“.
После - кога после, докато се наканите да различите свестните, тарикатите ще са нагазили килимите, за тях това е борба на живот и смърт.
Нищо не може да ги спре и, докато се усетите, пак ще трябва да вадите дудуците и да оврякате „Триъгълника на Властта“.
На българина все му трябва едно „после“ – и все не му стига времето, за да осъзнае най-после някаква мярка за действително важното в политиката. Собствена мярка – не изсвирена му с дудуци.
В есето си „Третото поколение“, писателят-емигрант Стефан Попов се надяваше, че едва третото поколение български първенци след Освобождението ще бъде онова, в което ще се слеят образоваността и парите – и то ще спаси България.
За жалост, „Третото поколение“ бе унищожено след Девети септември 1944-а и не можем да сме сигурни в прогнозата на Попов.
Но той поне не видя фиаското на поколенията след преломната 1989 година, невъзможността им да изгазят Мътилката на Прехода. Уповаването им в това езическо/? „После“ доникъде няма да ги отведе.
Мнозина от днешните по-видни персони ще се разпознаят във фразата на един писател: „Беше свободен – но това го изнервяше, сякаш се беше изгубил“.
Политиката – или онова, което тук минава за „политика“ – сякаш вече е обречена. Тя няма никаква връзка с Народа.
Той е само един фон, на който шутове или псевдо-диктатори играят сценките си.
Пак да ви припомня едно забележително прозрение от филма на Светослав Овчаров за Съединението: Народа е успявал, когато се е опазвал от политиката, когато не е бил оцапван от нея.
В тоталитарната епоха Народа насила бе опазван от политиката, той беше неин зрител, най-често привидно екзалтиран - жив декор някакъв, както за реални постижения, така и за фантасмагории.
И сетне изведнъж – 1989-а, дори без да го очаква, бе въвлечен в една Игра, плод повече на илюзии и дори на халюцинации.
Можеше ли изобщо да се опази от тях?
Но и това не беше всичко – защото след екзалтациите дойде ред на сметалата.
И всичко приключи. Поне за Народа.
Дори да е слушал само с едно ухо, онова, което е изговорено като политика от 30 години насам, би могло да го оварвари напълно.
Съмнявам се, че тъкмо това се е случило – но, все пак, милиони хора вече поне са наясно, че политиката е човекоядство.
И никакво „После“ не ги интересува.
А бабите винаги накрая печелят изборите.
Кеворк Кеворкян
/“Уикенд“, 17 октомври 2020
