Люлински спомени...

Люлински спомени...

Вчера, викам, да си направя разходка за смелост из Люлин , та след нея тръгнах да се прибирам. Бях се по - опаковала с качулки, ръкавици и глупости и набичила Веско Маринов в слушалките весело си подсвирквах и се радвах на зле осветените улици и миризмата на гето наоколо. По едно време някаква кола ме настига и започва да се движи успоредно с мен. И щото знам, че софиянци и те паркират кат селяни по тротоарите, първата мисъл ми беше, че човекът иска да си паркира пичовски на тротоара и аз един вид му преча. Затова ускорих крачка. Оня ускори и той. Викам си, може би се нуждае от упътване човека, та свалих слушалките и го гледам говори ми нещо от прозореца:

- А - викам аз и се приближавам.

-Може ли да се запознаем - казва онзи и го гледам седнал като баровец в БМВ-то ме зяпа все едно едва се сдържам да не скоча и да му направя фелацио.

- Защо - реших да спечеля време, за да отида на по-светлия участък, а и да преценя, доколко е с всичкия си този.

- Е, как за защо? Харесваш ми, виж ква си яка.

Поогледах се, поогледах се и освен че бях с домашния клин, върху който беше скочила котката, след като изскочи от тенджерата с боба, другата част от мен беше огромна черна качулка на огромно черно яке. Викам си ясно, тоя не е с всичкия си.

-Милка съм-викам и продължавам- ама бързам.

- Еее, влез в колата да изпушим по една цигара, де .

Тоя така като ме гледа дали...пуша?

Викам му - Не.

- Как така не?- ми вика тоя.

Са, си викам, как да му обесня на тоя възможно най-разбираемо как така не. Ама се пробвах:

- Ей така. Не.

- Телефонът ще си дадеш ли?-трябва да призная, че с този ентусиазъм се почувствах леко поласкана.

Викам : Не комуникирам чрез телефон.

-А как комуникираш-продължава да набива онзи.

Викам си, абе, ще му дам фейсбука, ще влезне, ще огледа-огледа, па сам ще се откаже. Продължаваме аз да вървя, а той да кара успоредно до мен.

- Чрез фейсбук.

-Е, да бе, там сигурно ти пишат много момчета.

-Глупости- викам аз.

-Дай си телефона, де.

- Не .

- Е, гледай така да ме надървиш, без да се познаваме, а не искаш да ми дадеш телефона си.

Резко набих спирачка. Тоя с БМВ-то и той. Са, аз като цяло, когато нещо в заобикалящия ме свят ме фърли в ступор, първо гледам да се съмнявам в това дали правилно съм възприела това, дет се случва, преди да реагирам, затова реших любезно да го помоля да повтори:

-Кво?

-Надърви ме здраво- беха последните му думи, Бог да го прости.

Са, няма да влизам в детайли как се развиха нещата с тоя надървения, само ще ви кажа, че следващия път, когато види невинна девойка да си прави разходки вечер по улиците, последното нещо, дето ще му дойде на ума е да се надърви.

Оти и да иска нема да може.

Персефона Коре