Мислех си повече да не пиша за трагедията в Македония – каквото почувствах и можах, написах го. Но като гледам хората в Кочани, като слушам какво говорят и разказват, ми лумва кръвта и мъката ме души за гърлото.
Да ме прощава Господ, да ме прощават и Македония, и България, ама работите са едни и същи. Калта е една и съща. Кръвта – и тя е една и съща.
Имам чувството, че пожарът в Кочани е пожар някъде тук, в България. Същите идиоти ни управляват, същата полиция ни следи и краде, същите малоумници са ни кметове, ресторантьори и министри, и регулатори. И не, няма да напиша, че има изключения – изключенията, ако има такива, ще ги видите сами, ще ги усетите, ще им запомните имената.
Вчера по телевизията развеждаха и разпитваха за Македония една личност, която е представлявала България по икономическите въпроси в Македония, доколкото се ориентирах. Питат го този човек защо дискотеката в Кочани е като кошара, като обор и като склад, а той отговаря: „Те, македонците са си такива, не държат много на визията, ами гледат да има хубаво ядене и хубава музика. Визията чак напоследък ги интересува повече и сега вече строят и по-хубави заведения, с добра визия.“
Македонците не обръщали внимание на визията! Ами ние? Дали е ходил този наш икономически представител да види каква е нашенската визия от Враца към Видин и има ли представа каква е „инфраструктурната“ и популационна визия на целокупна Северна България.
Освен че се израждаме ментално, приемаме и доста странни визуални антропологически състояния – леш, мръсотия и боклуци. И проститутки, проститутки по пътя за Мездра и до края на света.
Като кучета на свински черен дроб се нахвърлят журналистите срещу случващото се сега в Сърбия и Македония. А на мен ми се свива сърцето, че в България е абсолютно същото. Без всякаква „визия“, с опърпани и вехти дрехи, с ръждясали от мъка и сълзи души, небръснати – е така, както сме си по анцузи и надежда, горим и във вид на пепел се възнасяме към небето.
Ако съм на мястото на българските властници, веднага ще спра предаванията от Сърбия и Македония, защото те всъщност се отнасят за нас. И по много странен и гротесков начин кървава и зловеща, пред нас се явява поговорката за мечката, която играе у комшиите. За огнената мечка и за духа на Смъртта.
Вучич бил корумпиран, Вучич бил диктатор, в Македония били корумпирани, в Македония полиция следяла протестиращите… Ами тука? Какво правят нашите хубавци тука – от горе до долу?
Днес Жельо Желев щял да стане на деветдесет години. Лека му пръст на автора на книгата „Фашизмът“. В тая книга номерът беше, че той говори за фашизма, а то се отнасяло и за комунизма същото. Сега е крайно време някой да напише книгата „Демокрацията“ и да изрисува цялата корупция и ужас в Сърбия и Македония, и написаното едно към едно (точ в точ) да се отнася за България.
Трябва да кажа и друго – под изкуствените граници невидимите сокове на историята текат и в двете посоки и няма връщане назад. Колкото и да се трудят политиците и политичарите да се смразяваме, колкото и да се скъсват да правят глупости от едната и от другата страна, невидимите сокове на любовта текат – и в скръбта, и в радостта. Трябва да се спре вече с есхумацията на историята и да се върви напред.Малко е да се каже, че сме един народ, малко е да се каже, че езикът ни е един, малко е да се каже, че се обичаме. Най-вярно е просто да се каже: „Оставете на кръвта и на гените да се намерят и да се разпознаят.“
Идва ми в главата тая песен на Пенчо Славейков :
За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла.
Баладата за любовта и огъня сега така са се смесили, че не им се вижда нито началото, нито краят. Но са се смесили и връщане няма.
Николай Милчев
