Не тъжно, трагично е хора, направили и оставили следа в българската - и световната - култура да бъдат наградени от това нещо, оставило трайна следа в нашата култура с "Аз съм Наско"...
Винаги в такива случаи си спомням случая с Фокнър. Когато получава Нобелова награда получава покана от тогавашния президент на САЩ за обяд. Получавайки поканата от Труман Уилям Фоокнър отговаря: "Аз нямам намерение да бия две хиляди мили за някакъв си обяд"...
Колко от нашите интелектуалци биха направили подобно нещо, обикновено се питам. Между наградените тази година лично от "Аз съм Наско" има и министри на културата, оставили трайни следи не само като такива, а и като учени, автори - Творец е само Бог... Но те са отишли на церемонията, облекли новите си, а защо не и единствените си костюми, усмихвали са се на това нещо, за което са се чудели какво прави това чучело там.
Да не забравяме, че това нещо Наско от хигиенист в селско читалище стана министър на културата. И това нещо е закачало отличията на реверите им, под които биели от възмущение слабите им сърца...
Можеха да им спестят това унижение. Не ни стига унижението, че имаме такъв министър, ами като за капак то връчва национални награди и отличия. Освен окаяното състояние, в което е оставена българската култура тя бе унижена и от такъв министър.
Всъщност, българската интелигенция покорно мълчи и се съгласява. Тя не се чувства унизена. Тя е щастлива, че на гърдите им виси една ламаринка, която няма не само никаква стойност. Тази ламаринка няма вече и емоционална стойност. Тази ламаринка е тест за нашата интелигенция. За нейното коленопреклонно състояние.
Един ден внуците ще се чудят къде да потънат от срам, ако някой забележи тия ламарини по долапите. Защото има медали и ордени, връчени лично от Цар, но няма стойност ламарина, връчена лично от лакей. Защото тази ламаринка ще виси като воденичен камък на врата на личните ти заслуги в изкуството. Като воденичен камък...
Христо Стоянов
