Набикалям един Кауфланд с идеята да участвам в жива верига. Няма никой. Тъмно е. Само едно куче ме гледа с надежда да му дам нещо за ядене. По едно време се задават две момчета, което направо ми топли сърцето. Викам си – ето! Не съм сам. Може и да не направим голяма жива верига, но дори и с нашата изключително къса верига ще покажем, че тук не е Москва. Спирам момчетата и приповдигнато питам:
– Гайс, вие за живата верига ли сте?
– Не. Идваме за бира.
– А веригата?
– Каква верига, бе човек?
– Живата. Да се хванем за ръце, викам. Да покажем на обществото, че сме заедно и че тук не е Москва.
– Как ще е Москва, като тук е Люлин – не разбира единият гайс.
– Ние сме отделно! – контрира ме другият. – Ако искаш пари – нямаме.
– Не, бе, гайс! Не искам пари. – мъча се да оправя недоразумението. – Искам само да се хванем за ръце…
– Бе, ти да не си педал?
– Не съм. Аз съм и защитник на свободния пазар.
– Тогава защо искаш да ни държиш за ръцете?
– Бе, ти бой ли искаш! – съвсем по люлински ме атакува другото момче. – Не разбра ли, че ние сме отделно, нямаме пари и не сме педали? Сега ни остави на мира.
Ща не ща, оставям ги на мира. Въртя се в тъмното и накрая от немай-къде отивам да попитам кучето дали няма против да участва в протест.
