Защото много мрънкам, че няма момци на чешмата привечер:
Наливам тубите на чешмата. Доближава ме възрастен мъж. Почти дядо вече, ама не още. Свирка си.
-Буено ночес - ми вика.
Ще се гръмна - си викам. Поредният луд.
-Здравейте-съвсем културно и резервирано отвръщам аз.
Мълчание. Викам си екстра не е от бъбривите. Няма да ме занимава.
-Аз гъбите и месото ги варя по три часа - изтърсва отникъдето дядото. В ступор и с лека нотка раздразнение подавам:
-Ами, сигурно на бавен огън.
-Е, как на бавен. На ключ. Те гъбите и месото най-трудно се консервират.
-Аха - приключвам с надежда разговора за консервиране на гъби.
-А ти какво консервираш - напорист е дядото.
-Моля?
-Какво моля? Питам те какво консервираш?
-Ами нищо не консервирам - и забивам с известна доза срам, че не консервирам нищо, поглед в телефона.
-Е, как така нищо? Ми какво ядеш?
-Купувам си. От магазина - и търся тапата на тубата - пълна непълна, този разговор не отива на добре.
-Аха, купуваш си. Явно си някоя чорбаджийка - кикоти се дядото.
-А може просто да консумирам малко - правя се вече на интересна и завивам с яд тапата на тубата.
- То като ти гледам кльощавия задник, си личи, че не консервираш - пуфти дядото.
-Екстра съм си - вдигам тубата и с най-демонстративно безразличие отминавам.
-Екстра си, ми, то за тва сама си мъкнеш тубите.
Заклевам се, човека си дойде мокър, просто цял ден е консервирал гъби, та се бе позапотил.
Така ще разправям, ако някой ме пита
