Земетресението във Венецуела е далече, много далече. Не може да ни залюлее къщите и краката, но ни люлее очите и сърцата.
Дойде земетресението и изведнъж всичко става равно. Там, където са били къщи, постройки, сгради – там, където са били животът и хората, е само пепел.
Не знам кога ще се научим и дали изобщо ще се научим да предсказваме земетресенията, но че се научихме да ги снимаме и показваме, е ясно.
Страх ме е от тесни пространства. Трудно се провирам през цепнатини и само като ги видя тия срутени сгради и като си представя как лежат хора, затиснати отвсякъде, и ми прилошава. Уж живеем в Космоса, във въздуха, на земята, а един трус – и някои от нас трябва да лежат с дни, да дишат бавно, да пестят гласа си, за да оцелеят. Това притискане ми тежи на гърдите и много ме измъчва.
Преди малко показаха венецуелец, който разказа историята на живота и смъртта, разказа историята на човечеството. Слаб като клечка, почернял от мъка и прах, тоя човек каза такива неща, че след тях нищо няма значение. Те са всичко:
–Не съм пожарникар – каза човекът – не съм спасител, не съм парамедик. Аз съм човек, който търси семейството си, а то е затрупано тук. Девет души извадих досега – всичките мъртви. Но ще продължа, докато намеря семейството си живо. Ще вадя мъртвите, докато стигна до живите.
Тия дни на магистрала „Струма“ също стана земетресение. Не като във Венецуела, но стана голямо земетресение. Майка и единайсетгодишната ѝ дъщеря пътуват в кола, майката припада, губи управление на колата, момичето почва да кара колата, звъни на 112, свързват го с КАТ, полицаи казват на момичето какво да прави и момичето спира колата.
Тази история стана много известна и хората с право се възхищаваха на момичето, което проявило хладнокръвие, съобразителност, смелост – всичко това е така. Браво на момичето!
Обаче в един от репортажите дадоха катаджията, който е говорил с момичето по време на инцидента. Човекът ми се стори някъде към петдесетгодишен, врял и кипял полицай катаджия, а докато разказваше, се разплака и с палеца и показалеца на дясната си ръка натискаше сълзите в очите си навътре. Натискаше сълзите си навътре, но те тръгнаха надолу по бузите му и вълнението му беше толкова голямо, колкото може да е вълнението на човек, спасил жена си и дъщеря си.
Сълзите на този катаджия са равни на смелостта на момичето, а когато смелост и сълзи се срещнат и съберат, колите спират и най-лошото не се случва.
Оня ден жена от село ми каза, че е ходила на преглед – на кардиологичен преглед в Плевен, да си преглежда сърцето. Нещо станало, нещо не се получило, както трябва и я викат пак. Сърцето е сериозна работа и от личен опит мога да заявя, че не си ли гледаш сърцето, то така ще ти обърне гръб, че повече няма да можеш да виждаш нищо.
Жената се ядосва, уплашена е, че точно в този ден, в който я викат в Плевен да ѝ преглеждат сърцето през вената на ръката, нямало рейс за Плевен и тя нямала превоз.
–Нямам превоз до Плевен – вика тя – как па се случи баш в такъв ден, дето няма рейс?
За Плевен има рейс през ден.
Сърцето превозва кръвта на живота ни цял живот. Това – последното изречение – е пълно с повторения, но кое в живота не е повторение? Земетресенията ли, припадъците в кола ли, смелостта и сълзите ли, или липсата на превоз? Кое в света не е повторение?
Най-важното нещо сега е оня мъж от Венецуела да намери жив човек от семейството си изпод руините. Полицаят и момичето да си поплачат от радост заедно и, разбира се, да се намери превоз за жената, която трябва да си прегледа сърцето.
