На тази жена по говора ѝ личи, че не е родом от село. Снаха е тука. Говори много високо, в говора ѝ има нещо хем забързано, хем провлачено, голяма чистница е – все нещо оправя, все мете. Всичко знае какво става наоколо и задължително се заприказва с който мине пред къщата ѝ.
Бях чул, че е от плевенските села и по този повод я закачам, че в равнината слънцето пече по цял ден, а тука, в Балкана, в три – три и половина вече е зад баирите.
–А, той и моят мъж така казваше. Като доде в нашето село, и вика, че слънцето не залязва.
Жената почва да се хвали и да разправя каква хубава била земята в тяхното плевенско село.
–Каквото боднеш, и става. Коренче домат да боднеш, и ражда, та ще се счупи.
–Ами с водата как сте? – питам. – Има ли вода там? Река минава ли наблизо?
–Между нашето село и село С. има езеро. Много хубаво езеро, от което пием вода. Свързани сме с тръби с езерото и пием вода.
–Колко е голямо езерото?
–Не мога да ти кажа, не съм ходила да го видя. Никога не съм го виждала.
–Е как така?
–Ами така, – отговаря жената – нашите ниви бяха само от едната страна на селото, а езерото беше от другата. Та затова не съм ходила да го видя. Нямахме имоти там.
После си мислех аз къде около нашето село точно съм ходил и какво точно съм видял. И най-вече – къде не съм бил. На Камен Лисец – най-високия връх наоколо, съм стигал до подножието. Иначе много обичам да разказвам, че там е имало немски радиостанции, ама не съм се качвал отгоре.
В пещера Моровица, недалече от Гложенския манастир, съм се подвизавал един-единствен път, само за да спя два-три часа, доста подпийнал като юноша. Помня входа на пещерата и че беше много прохладно.
Не съм се качвал на Вежен, на Черни връх. Ходил съм в Мароко, в Америка, в Северна Корея, а в село Дъбен, което е под Голяма Брестница, съм минавал само един път – на задната седалка на колело. Возеше ме братовчедът Йото. Така паднахме с колелото, че той си счупи ръка, а аз изядох голям бой от баба.
Ходил съм в Москва, в Ленинград, в Дубна, в Рига, а в Свински дол – между Голяма Брестница и Румянцево, съм ходил само веднъж – да търся изгубено ловджийско куче.
Къпал съм се в океана в Казабланка, а не помня да съм се къпал в река Панега.
Ходил съм на гости в апартамента на внука на маршал Будьони, а не съм влизал в сума ти къщи в Гложене.
Във всеки случай близкото не ни интересува. Не ни е интересно близкото, не са ни интересни родовете ни, нашата кръв и пот не ни се струват достатъчно важни. Много подценяваме близостта и много надценяваме хоризонта.
Днес сутринта по пътя край реката ме срещнаха мъж и жена, спряха се и жената ме попита:
–Ти нали си племенник на Кольо Княза, обущаря, и живеете на центъра на селото, нали? Веднъж говорихме и ти ми каза, че си племенник на Кольо Княза.
–Сигурно говорите за баща ми – Кольо Княза е брат на баба ми и аз му се падам внук.
И усетих, че от време на време времето спира. Точно така – спира и замръзва. И се сливат в едно чичовци и лели, правнуци, племенници и внуци, майки и бащи, имена и родове, баири и върхове, езера, реки, океани. Самите пътувания по земя, по вода и по въздух се сливат и човек не знае кой е, той ли е, баща му ли е, къпал ли се е в тази река, не е ли. Всичко се омешва и хем ме е яд, че не съм ходил да видя това, което е било пред очите ми, хем си давам сметка, че ако съм го видял, няма да мога да го опиша така, както го чувствам.
Като казах, че от време на време времето спира, искам да кажа, че от време на време човек пребивава и живее на различни места и в различни състояния. Човек най-често живее около къщата си и е там дори когато е накрай света. Но доста често – чрез книгите, чрез сънищата си, чрез неизвестни сетива човек вижда всичко едновременно. И има право да бъде и навсякъде, и да си стои у тях.
Има дни, в които човек губи сетивата си, губи чувството си за хумор, престава да осъзнава метафорите, битът го омотава и има часове и мигове, в които полита и изчезва в Космоса.
Тази нощ сънувах, че живея в къща под земята точно срещу Народното събрание в София, някъде зад опашката на Коня. Около нашата къща под земята има и други къщи и когато излизам на жълтите павета, виждам, че всичко наоколо е само на един етаж. Докъдето ми виждат очите, София е само на един етаж. И аз тепърва трябва да я опознавам, излязъл изпод земята.
Представям си как след някой друг сън, пак излязъл изпод земята, ща не ща, трябва да се кача и на Камен Лисец , и на Вежен, и до Свински дол трябва да отида, и да се окъпя в река Панега.
Николай Милчев
