Стискам зъби от сутринта, но вече ще ми се счупят зъбите от стискане. И си викам – те на това се надяват, да ни се счупят зъбите от стискане, от мълчание и от преглъщане на горчилки, страхове и болки.
Става дума за преброяването на населението в България, дето мина наскоро.
Началника на преброяването и статистиката го гледам заранта по телевизията – с него започва денят. Уж бодър, а се гърчи – нещо не било допреброено, нещо не било според очакванията за електронно самопреброяване – шикалкави човекът и съобщава, че най-рано през есента ще се разбере какво е положението с преброяването.
Катастрофа – това е положението. От девет милиона през 1985 година сега сме шест милиона и половина. А през последните десетина години сме намалели с осемстотин хиляди. Който може да смята – нека смята. Аз такова намаляване и изчезване не мога да преброя.
Видинско го няма – останали са един файтон хора.
И другият Северозапад – също го няма. Северна България, цялата – почти се е изпарила.
Едни пусти пространства се проточили и от Пазарджик през Смолян до южната граница, и от Търговище през Сливен до Ямбол.
Има някакво скупчване на побягнала популация само около София, Пловдив и Бургас.
Казват, че много области вече са демографски пустини – няма хора в тях. Аз бих казал така – скоро и географска пустиня ще станат тези области.
Нищо, ама наистина нищо не е толкова важно и трагично, колкото изчезването ни. Трябва да сме идиоти, за да не попитаме следното: Ало, управляващите, нали сме в Европейския съюз, НАТО и още къде ли не? Нали сме в Клуба на красивите и богатите? Защо ни няма, защо лицата ни изчезват? Трийсет години имахте време да ни спасите от комунизъм, от турско и византийско робство, от татари и печенеги, защо не ни спасихте?
Спасихте себе си само с къщи по морета и острови и с офшорни сметки.
Тая сутрин водещият от телевизията – веселякът с патоса в гласа, нито веднъж не посмя да попита шефа на преброяването – господине, я ни кажете кой как се е писал – какъв се е писал! Колко са се писали българи и колко – други? Само ще вметна, че именно този въпрос ще реши бъдещето на Родината ни, каквато я познаваме.
Имаме я от 1300 години само. Колко му е да я опуснем…
Николай Милчев
