Подаването на оставка от Борисов в средата на мандата без реална необходимост се превърна в спасителен ход за него
На пръв поглед третите поред предсрочни парламентарни избори преминаха под знака на желанието за промяна. Само че резултатите показаха нещо съвсем друго, тъй като потвърдиха най-важната характеристика на статуквото – Бойко Борисов се върна в привичната му роля на победител.
Защо се получи така?
Президентските избори родиха надеждата за радикална промяна. Тя ентусиазира много и различни обществени среди, а нейно олицетворение станаха както неполитическият образ на летеца генерал Румен Радев, така и възможността да се участва в референдум, предизвикан не от политици, а от шоумен, влязъл в ролята на народен трибун. Радикалната промяна в президентството, потвърдена и от първите действия и послания на новия президент, затвърди усещането, че политическата промяна е започнала, а продължението предстои. Започна приказката за добрата промяна, която ще върне България на пътя към истинската демокрация и ще ни отърве от уродливия преход.
Приказката за промяната беше стимулирана и от незадължителната оставка на Борисов. Тя стана сбъдната мечта за желаещите промяна, особено след срива на ГЕРБ по време на президентските избори. Само че, както често се случва, желанието за промяна не е достатъчно условие за нея. Това, което изгледаше слабост и грешка на Борисов – подаването на оставка в средата на мандата без реална необходимост, се превърна в спасителен ход за него.
Нека си представим, че Борисов беше продължил да управлява и след унизителната загуба на неговата кандидатка за президент. Гневното общество щеше да му търси сметка за всеки гаф или проблем – например за сегашното увеличаване с 30% на природния газ и последвалото го поскъпване на какво ли не. Сривът щеше да продължи и на редовните парламентарни избори следващата година Борисов вероятно щеше да претърпи първото си истинско поражение.
За сравнение можем да си припомним 2009 г., когато Сергей Станишев начело на тройната коалиция упорстваше да не слее евроизборите с парламентарните, за да изкара пълния си мандат. В резултат на 7 юни в изборите за Европарламент ГЕРБ победи БСП с малко, но месец по-късно на парламентарните избори от 5 юли победата беше съкрушителна – 39,7 срещу едва 17,7% за БСП. Така че поне този пример от миналото показва, че упорството да се държи властта въпреки променящите се обществени нагласи не завършва добре.
Така че, поне според мен, прекършването на надеждите за голяма промяна започна с решението на Борисов да презареди властта си в момент, когато беше започнал да губи симпатиите на населението. Той за втори път подава оставка предсрочно, но и за втори път след това печели.
През 2013 г. изборната му победа се оказа горчива, тъй като не успя да състави правителство и отстъпи властта на БСП. Но отстъплението беше временно, тъй като правителството на Пламен Орешарски се оказа неадекватно на ситуацията, предизвика най-продължителните протести в демократичната история на България и скоро отново върна Борисов на власт.
Така и на 26 март 2017 г. ГЕРБ постигна поредната си парламентарна победа, с която приказката за промяната приключи. За да намаля горчивината от поражението на нейните привърженици, ще припомня, че от 2009 г. ГЕРБ не са губили парламентарни избори, така че задачата по принцип беше трудно постижима в умореното от промени българско общество. Надеждата за нещо ново беше шумна и породи ентусиазъм, но не беше съобразена с нарастващия брой българи, които в годините от управлението на Борисов бяха навлезли в многобройните структури на властта и житейските им и най-вече финансовите им планове зависят изцяло от тази власт. Те не само не искаха, но и бяха готови да се борят срещу промяната.
Привържениците на промяната изглеждаха много, но преди всичко защото бяха много шумни и добре представени в медиите. Само че разбираха промяната по различни начини. Левите се надяваха на обещания от Корнелия Нинова рестарт на прехода чрез унищожаване на паралелната държава на корупцията и мафията. Твърде утопична надежда за реалностите в България от 2017 г., за които голяма „заслуга” има и БСП както като управляваща, така и като опозиция.
Промяна искаха и очакваха и много десни. Но тяхната представа беше различна. Едните десни се надяваха обществото да оцени действията им като важни министри в правителството на Борисов и да увеличи политическото им присъствие, другите, че борбата с корупцията може да мобилизира съпротивителните сили на обществото, а третите – че имат монопол върху автентичното дясно. Но и техните надежди се изпариха в сблъсъка с реалностите. Реалностите не на образованите и добре реализираните градски младежи, борещи се за чиста природа и качествени храни, а тези на бедните, унизените, изоставените на милостта на местните богаташи и политици. С утвърждаването на модела от зависимости тези хора стават все повече, а надеждите за промени със средствата на демокрацията – все по-малки. Ако погледнем системата, господстваща в Южна Италия, лесно можем да си представим настоящето и бъдещето на българите от забравените райони.
И какво ни очаква сега, след като приказката за промяна приключи?
С пълна сила у нас ще продължи онзи модел на управление, който накара много хора да вярват, че виновна за всичко е демокрацията. А става дума за господство на олигархията, мафията и множеството местни „бизнесмени”, поставили хората в такава зависимост, че трябва или да гласуват за тях, или да напуснат родните си места, а и родината си изобщо.
Наред с другото изборите за пореден път легитимираха ГЕРБ като голямата дясна партия в България, особено след като автентичната десница отново показа, че предпочита да живее в измислената от самата нея реалност. Изборите не дадоха на БСП победата, но за добро или за лошо й върнаха монопола върху лявото. Тя не можа да постигне втора победа над ГЕРБ, но е в удобното положение на силна опозиция. Изборите потвърдиха възхода на национализма и у нас, като направиха „Обединените патриоти“ трета политическа сила. Само за сравнение ще припомня, че до 2005 г. никоя националистическа формация в България не можеше самостоятелно да влезе в парламента, докато през последното десетилетие те са неотменна част от парламентарния пейзаж.
Остава да се сформира правителство, но в светлината на вътрешно- и външнополитическите предизвикателства това е само въпрос на преговори и политически сметки. Което е рутина, а не нова перспектива за развитие.
Днешната приказка за добрата промяна свърши, остава да видим кой и кога ще напише и ще се опита да ни разкаже с по-голям успех следващата. Защото не ни чака нищо добро, ако не съществува и надежда за промяна
От Проф. Искра Баева
trud.bg
