Пороите и дъждовете ни заляха и ни отнасят. Отнасят нашите илюзии, че живеем в двайсет и първи век. Някои хора, разбира се – тези на върха на хранителната верига, живеят далече напред в бъдещето, но бедните, унижените и оскърбените са във времената на козия рог.
Три реки в Северозападна България потопиха и отнасят илюзиите ни, че има такава Северозападна България. Иде ми да се гръмна от мъка и от гняв, че този Северозападен наш край се е превърнал в резерват за изчезващи българи.
Погледнете картините от наводненията, уважаеми дами и господа! Вижте къщиците, дворчетата и оградите, вижте дрехите, лицата, пръстите, ръцете на тези повлечени от пороите хора. Вижте какво спасяват най-напред бабешките и старческите ръце – две котета, три кокошчици и малко овчици.
И сега – внимание! Събуват се боси и влизат в плувналите си мазета, за да си вземат по един буркан домати, защото те това ядат – домати от буркани, ако могат да доплуват до мазетата си, разбира се.
Спомняте ли си историята за кораба „Титаник“? Тези, които са се спасили от потъването, са били от по-горните класи. Тези от по-долните класи до един са отишли на дъното. Затова и българите, които са били тогава на „Титаник“, са се удавили.
Северозападна България играе тъжната роля на нисша класа от „Титаник“ и потъва, и изчезва. И вместо историята да завърши с една разтърсваща любов между Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет, тя завършва с една бабичка, която целува двете си оранжеви и спасени от нея котета. Това ѝ е останало на бабата, това спасява
Потресе ме и начинът, по който говореше една от „потопените“ жени на село Лиляче, Врачанско. Тази съсипана, разтреперана и отчаяна жена не говореше, както се говори, а гълташе думите навътре. Гълташе думите навътре и думите вместо да се чуват, се губеха в гърлото, в сълзите и в мъката ѝ. Дишаше, както диша риба, останала на сухо. Или както диша жена, на която водата ѝ е до гушата.
Пиша тези работи, защото в такива моменти – именно в такива моменти, трагедията отмива грима и рекламната боя и отдолу лъсва ръждата, безизходицата и дъното.
Тези порои отнесоха пътища, които всъщност ги нямаше, отнесоха бит, който всъщност го нямаше, но отнесоха и някои гробища на мъртви, без които пък нас нямаше да ни има.
Трагедии, наводнения, пожари, урагани, бури и ветрове има навсякъде по света. Но за мен това последно наводнение отнесе Северозападна България в Дунава и нататък вече – докъдето стигне.
„Радостното“ е, че хората от северозападния „Титаник“ очакват днес привечер министър-председателя академик Денков. Чак сега академик Денков благоволява да снизходи в страната на „Титаник“.
Това го оставям настрана. Не е моя работа да уча академиците къде да благоволяват да ходят. Но е моя работа да се надявам, че където се яви той, няма да свири оркестър, както свиреше на палубата на „Титаник“.
Ако на някого му се струва, че влагам повече емоция, а не „вниквам“ в истинските проблеми, нека да направи една обиколка из този край и тогава да ме учи на принадлежности, ценности, безценности и избори.
Преди пет минути говорих с мои близки от едно видинско село.
– Бъдете спокойни, - казаха ми те – нас тука още не ни е заляло.
Какви щастливи северозападни хора!
Николай Милчев
Ана
1 year before
Мъката българска сякаш няма край. Не ни стигаше 33-годишният ни преход към нищото, болката, с която отгледахме децата си, тъжните старини на родителите ни, на които не можехме кой знае колко да помогнем, защото нямаше кой да помогне на нас, тягостното детство на децата ни, израснали сред несигурност, дрога и хаос... Има сметки за плащане от онези, които не си знаят парите по сметките. Всяко едно човешко страдание ще бъде платено безмилостно, ако не от самите причинители, то от от десет поколения след тях. Правосъдие в държавата няма, но Божието правосъдие е неотменимо и винаги идва точно когато трябва. Проклети да сте всички, които обрекохте народа ни на толкова безгранична мъка и болка. Проклети да сте!
Коментирай