СКЛАДОВЕТЕ ЗА ОРЪЖИЕ И ТАРАЛЕЖЪТ

Не е хубаво да гърмят складове с оръжие. Опасно е. Могат да загинат хора, стават пожари. От гърменето на складове с оръжие можем да гръмнем всички.

Въпросът е защо гърмят складовете.

От мъка ли гърмят складовете, партизани ли нови са се явили, които ги палят – какво става?

Знам, че по време на антифашистката съпротива партизаните са горили складове за кожуси, предназначени за войниците на Хитлер, че са гърмели жп релси… Сега наричат тогавашните партизани терористи и мандраджии – нищо не правели, само обирали мандри със сирене и кашкавал.

Не мога да разбера толкова ли са били гладни и прости тия партизани, че да се излагат на смъртна опасност – да гинат само за да обират мандри с кашкавал?

Дядо ми Никола също е бил партизанин, а ние сме имали трийсетина овце и две крави. Едва ли е бил само за сирене и кашкавал неговият партизанлък. После дядо ми го убиват при Страцин през Втората световна война. Дали са го убили само защото е искал да открадне сиренето и кашкавала на немците?

Нямам представа как така и защо гърмят сега военните складове. Но някак си не ми е жал. Не виждам и народът да лее горчиви сълзи. Внимавайте какво ще напиша – не ми е жал за собствениците на военните складове, не ми е жал за барута, за снарядите и за патроните – жал ми е за това, че гинат хора по бойните полета, по безсмислените кървави бойни полета. Жал ми е , че складовете за барут стават все по-големи и по-високи и че се въоръжаваме до зъби, а не мислим, че който се въоръжава до зъби, все някога остава и без зъби, и без глава.

Нещо клокочи, нещо избива, много гной се е насъбрала, много омраза, много тъпчене и мачкане на душите ни, ако още имаме души.

Гърмят складове на фараоните на смъртта. Идея си нямам как може да си търговец на смърт и да прегръщаш вечер детето си, внучето си и да му говориш колко хубав е животът.

Мисля си и друго – така, както върви работата, накрая ще гръмне един много голям склад, наречен Похитената България, и никой няма да може да се спаси.

Като войник няколко пъти съм пазил складове за оръжие около Плевен. Една нощ чух стъпки на човек – бавни стъпки на човек. Подкосиха ми се краката и си свалих автомата.

Тогава видях таралежа. После разбрах, че таралежите вървят, както вървят хората – стъпките им се чуват като стъпки на хора.

Не вярвам тоя таралеж да е бил агент-провокатор и терорист – тогава той си беше един обикновен таралеж.

Сега вече май не става дума за таралежи, а за нещо друго, което напомня на бодлива тел.

Николай Милчев