СВИКВАНЕ СЪС СКОТЩИНАТА

 

Някой беше казал, че лъжите на политиците са като хемороидите – свиква се с тях.    

Нашенското „свикване“ обаче е нещо специално. 

В него има и някакво хитруване, то може да продължава неограничено време. 

Фантазьорите биха провидели в него и някакви остатъци от съпротива, но това е преувеличено, разбира се. 

Няма никаква съпротива – просто гледаме да се нагласим по-удобно за поредната дрямка. 

Ние по начало тъй си я караме – от дрямка в дрямка. 

Просто се надхитряваме с новото, с неудобствата, които носи то със себе си. 

Как се вкарва едно мазолесто разтъртено ходило от цървул в трандафор? Трудна работа е тази. 

След падането на Стената/1989, най-напред свиквахме с жизнерадостното си положение на наемна ръка – това се случи сравнително бързо. 

Но трябва да си припомним, че първи при трандафорите се изнесоха нашите цигани. 

Набързо окупираха тамошните подлези за просия – това беше безспорно тяхна победа и ако Райхстага им беше под ръка, техният/циганският Кантария щеше да има пълното право да забие в купола му нашето знаме. 

Райхстагът обаче вече беше окупиран и от една Ирландска Пастирка, която все още не знаеше, че ще се превърне в Президента Плевнелиев – но се беше сетила да изнесе доста балами от Благоевградско и да ги впрегне във възстановяването на разрушения германски парламент, срещу жълти стотинки, естествено. 

Ето човек, който сравнително бързо се беше сетил да премени крачетата си с трандафори. 

Тъй: Кантария беше готов със знамето, Плевнелиев събираше парсата – а ние чакахме Европа да се сети за нас. 

И тя се сети – и 17 години след „Промяната“ ни прибра при себе си/2007. За да си останем - от тогава и до днес – все на последно място по политическо влияние в Съюза. 

Просяците цигани – първи, арендаторът на бачкатори Плевнелиев - първи, България – последна! 

Циганската просия се оказа по-ефективна от просията на държавата - да я забележат и зачетат някак.  

А си плащахме навреме и рушветите – и без да ни ги искат. 

Един от тях беше повече от щедър: закрихме цели два блока на ядрената си централа. 

Това беше кръвен данък, дори повече. 

Какво искаха още от нас – може би да се досетим по-бързичко и да си закрием самата държава? 

Пътьом да кажа нещо богохулно, което обаче е и патриотично, при нас те често се смесват в една необяснима смес. 

Ето: трябваше Кунева и такива като нея да просят в австрийските и германски подлези – а пък циганите ни да стопанисват ядрените ни блокове. 

Още щяхме да ги имаме в пълен комплект. 

Какво да очакваш тогава от държава, която доказва европейската си „принадлежност“ като закрива блокове от ядрената си централа? 

Лесно ли се свиква с такава държава – възможно ли е това изобщо? 

Тия дни съобщиха, че 2524 лева чист доход са нужни на семейство с едно дете, за да покрие то разходите си. 

И, ако сте пресвикнали с тази мрачна статистика – още един факт: две трети от работещите у нас нямат такъв доход. 

Две трети! Над един милион българи! 

Политиците ни отдавна са свикнали с колективния банкрут на собствения си народ. 

А катастрофата тепърва предстои. 

Вече не се споменава позорния факт, че години наред чуждестранните инвестиции у нас бяха по-малко от парите, които нашите емигранти изпращаха на родствениците си тук - и те някак оцеляваха. 

И ние неусетно свикнахме с поредното крушение: че сме се превърнали в държава-просяк, която разчита на тия дарения. 

Каква скотщина само: тази държава не зачита хората си тук – и в същото време разчита на ония, които сама е прогонила. 

Бегълците са нейни донори.

И сега си представете едно видение от Апокалипсиса.

Това не е фантазия, а нещо, което съвсем реално може да се случи: ако един ден милионите наши бегълци бъдат любезно прогонени обратно – и държавата се лиши от техните дарения. 

Тя направо ще се превърне в един погребален дом. 

Истинската политика се захранва с такива предчувствия за прииждащия мрак. 

Нашите властници обаче са ампутирани от подобни грижи. 

И заради тях сме орисани да проспиваме Бедата – всеки път.

Кеворк Кеворкян