Темата за отчуждението, нашата история и литературните награди

Понеже наскоро писах по темата за отчуждението, което лъха от официалното представяне на българската история, а писах и по темата за Георги Господинов и наградата Букър. Днес ще продължа и по двете теми, за да видим как прекрасно те се пресичат... А защо ли?

Да припомня накратко за това, че нашата българска история днес, а и не само днес, е поднесена в учебниците така, че ние да се чувстваме чужденци в собствената си държава. С незнаен и далечен конен народ, основал държавата, с внесено отвън християнство и цивилизационни ценности, с изчезнало в началото на Средновековието местно население и местни традиции т.н. и т.н.

Да видим сега и началото на първо интервю, на което попадам с писателя Георги Господинов от времето преди връчване на наградата Букър. Там, в статия от 1 ноември 2022 година, четем следното: „Никое време не ни принадлежи, никое място не е твое.” – това пишете в романа „Времеубежище”. Това ли е голямата заблуда на човечеството, че всяко време и място му принадлежат? - пита задаващият въпросите журналист. - Така е – отговаря Георги Господинов – Това е един зле развит егоантропоцентризъм, че ние сме владетели на този свят, че той ни принадлежи и можем да го управляваме… Защото всъщност всичко около нас, включително мухите, са се появили милиони години преди човека. Тоест по право, този свят им принадлежи дори повече. Ние сме като гости, дошли по-късно и със сигурност след тях.” Край на цитата, от интервюто дадено очевидно по повод 1 ноември – Ден на народните будители.

Като си говорим за опит за отчуждаване на човека от неговата родина, от неговото време, от неговата вяра, едва ли може да се намери по-подходящ цитата от този на съвременния български „будител” Георги Господинов. Усилена, но невидима пропаганда, която непрестанно работи в посока на внушаване на отчуждение вътре в хората, между хората, между светът и хората. Особено в една прекрасна земя като нашата, където ние не бива да се чувстваме по никакъв начин собственици, господари, стопани, а трябва да знаем, че всичко това не ни принадлежи… Така ни учат съвременните будители.

Буквално днес попаднах и на едно изказвана на нов руски дисидент Михал Ежов, приет в България, който пита следното – „Защо й е по дяволите на Русия толкова много земя?” И продължава с размислите: „Русия не е нито земя, нито Родина. Тя дори не е идея! … Тази руска земя няма бъдеще. Това е единственото, което ни обединява. Нашите деца няма да живеят в Русия и техните (на тези които го гонят) също!” И по-нататък в размислите си казва: „И излиза, че Русия е чужда земя! Чужда за всички. Ничия територия...” И този човечец, творец и интелектуалец, продължава да недоумява, защо са го изгонили от Русия? Дали подобни идеи, на този Михаил Ежов и на Георги Господинов, са родени независимо една от друга или идват от един и същи център, сеещ отчуждение и разделение? Разделение и отчуждение, в очакване на богатата жътва в никому ненужни земи?

Ето какво казва Библията по въпросът за човека, за мъжът и жената, и тяхното право да владеят над земята: „И Бог ги благослови и Бог им каза: Плодете се и се множете, напълнете земята и я обладайте, и владейте над морските риби, над небесните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.” Битие 1:28

Днес все още има надежда, че ще различим празните слова на хитреците и атеистите от истинските слова на мъдростта. Днес все още има време да си припомним, кои сме ние българите и какво е нашето дело на тази земята. А то не е да сеем война, омраза и отчуждение, а точно обратното.

Андрей Киряков