ВЪПРОСИ ПО ВЕЧЕРНО ВРЕМЕ

ВЪПРОСИ ПО ВЕЧЕРНО ВРЕМЕ

Не са много часовете, в които се чувствам умиротворен. Нека го кажа – попритихнал. Сега е такъв час. Валя, спря, поокъпа се природата.

И ми се иска сам на себе си да задам няколко въпроса.

Питам се как стана така, че вече не ми се чете, че почти не искам да научавам нищо ново. И ако неволно се уча от нещо, то е от това, че тъкмо когато най-много очаквам да завали, облаците се изтриват от небето и потъват някъде.

Така е било с надеждите, така е било с усилията, често и с любовта ми е било така.

Усещам, че инерцията ме кара, ама наистина вече само инерцията, да слушам новини, да гледам какво става по света и около нас и да продължавам да се питам защо е така. Без всякаква скрита мисъл, без всякакъв подтекст – не мога да разбера защо трябва светът да бъде разбъркан като каша с царевично брашно и всичко да ни бъде представяно като гладка повърхност. Тъкмо почнем да се надяваме и хоп – глупост след глупост ни удрят по главата.

Кажете ми, какво трябва да си мисля за новата ни власт, когато се явява един украински Херкулес и помита всичките приказки за справедливост? Всяка минута, в която властта мълчи и аз не знам за какво става дума в тоя тайнствен град до морето във Варна, в тоя поднебесен Йерусалим, ме обзема примирение с безсилието. Излезте бе, хора, кажете нещо, дайте някакво обяснение, измислете, че украинският град е скривалище за безценния Зеленски, че е тайна база, от която ще се подслушват руски шпиони, че Невзоров ви е таен агент, който като нищо ще натопи и варненския кмет, и половин България.

Опитвам се все още да бъда умиротворен и наистина съм, но каквито и да са причините точно тази дама да ни е външен министър – непременно тя, накарайте я поне да говори по-бавно, че нищо не ѝ се разбира. Нека си се облича, както ще! Нека се облича, ако ще, като поканена на бал в английския кралски двор или като Мадона на сцената, но я накарайте да говори по-бавно и ни обяснете коя е тя.

Умиротворен съм все още, но ми кажете точно днеска ли трябва да ги ръсите тия глупости – за замразяване на минималната работна заплата, за съкращения, за реформи.

Знам, изпитал съм го и на гърба, и на душата си, че винаги всички реформи се правят в полза на управляващите и никога в полза на хората. След всяка реформа, която съм изтърпял лично, съм бил натикван и свиван в ъгъла още повече.

Страшно притеснително е в държава като България да се говори за Клуб на богатите и че и България, и всички, щом сме в Европейския съюз, сме в Клуба на богатите. Клубът на богатите е метафора, с която българските пишман милионери и милиардери ни се подиграват, надсмиват и ни унижават до смърт. Вчерашен келеш, бандит и половина, с образование под морското равнище пред очите ми кара супер коли, окичил се е с ланци и златни пръстени като елха пред Белия дом, а аз се чудя дали да отида на пазар в Тетевен утре или другата седмица.

Четем вкъщи книгата на Андрей Тарковски „Уловеното време“. В нея гениалният руски кинорежисьор, споделяйки творческия си опит в киното, цитира няколко японски хайку:

Тишина в полето.

Пеперудата лети,

заспива пеперудата.

***

Старинен манастир,

вой на вълци

под студената луна.

Съвършени японски стихове. Брилянтни. Достойни за Клуба на най-голямата поезия. Само че за мен са застинали, препарирани, далечни. Стъписват ме, приковават ме, но не ме докосват. Интересни са ми, любопитни са ми, но не са ми под кожата.

Горе-долу така е и с всичко, което ни се случва.

Искаме да сме в Клуба на богатите, ама някои сме в Храма на обречените. Това, че не умираме от глад, не значи нищо.

Искаме някой да ни казва истината, ама слушаме „Малка нощна музика“, която в български вариант е дива чалга музика.

Умиротворен съм, вече не съвсем, но имам още няколко въпроса. Ще ги задам на разбъркано.

Защо не ни помогнете да се излекуваме от усещането, че непрекъснато ни лъжете?

Защо „вий, които в палати стоите“, мислите, че колибите и копторите не съществуват.

Защо оставихте гетата да ни се качат на главите и да превземат живота ни?

Защо оставихте съдебната система да се държи като башибозук и да не ѝ пука от нищо?

Защо оставихте над Главния прокурор да няма и Господ?

Защо си мислите, че няма Господ изобщо?

Защо съблякохте гола-голеничка хубавата ни държава и я оставихте на блудствата на наши и чужди перверзници?

Кажете ни истината и се жертвайте за тая България – поне един да се жертва. Признайте си поне един път вината. И не ни заслепявайте с голи рамене, с пагони, с логореи и с бъдеще време. До гушата ни е дошло от бъдеще време.

Оставам все още умиротворен, но не е сигурно докога.

Николай Милчев