Тия дни един писател, известен с неприязънта си към Миналото, най-после се сетил, че сме „на ръба на тиха гражданска война“.

Имал предвид обаче „разлома“ в българското общество по отношение на войната в Украйна.

Това е странно, понеже противоборствата на тази тема изобщо не са толкова значими, та да доведат до „гражданска война“.

Това не означава, че българите не са достатъчно чувствителни към чуждите драми - просто те са докарани до състояние, в което са принудени да се вгледат най-вече в собствената си съдба, да я осъзнаят до край, най-после да започнат да състрадават и самите себе си.

Животът на обикновените хора тук направо се разпада – милиони хора у нас просто се опитват да оцелеят, с това се изчерпва тяхната житейска „програма“.

Това е истинската гражданска война – на некадърните властници срещу изоставените сиромаси.

Войната на безразличието срещу състраданието.

Но известните ни писатели сякаш се срамуват да говорят за нея, за мнозина от тях тя дори не съществува.

По-лесно им е да се впечатляват от чуждото страдание, отколкото от онова, което тук на всяка крачка се сгромолясва върху теб.

Състраданието на тия „първенци“ е стока за износ, която ги прави „актуални“ и дори значими в чужбина.

Безразличието – тук - към нещастието, дори крушението на обикновения/отписания човек е истинската гражданска война.

Днес това безразличие сякаш е съзнателно подхранвано.

Сякаш новите ни „европейски ценности“ включват и специална програма за прегризване на гърлото на ближния – особено, ако той е клетник, напълно изоставен от Живота.

И защо, по дяволите, преди години, обикновените хора дори не знаеха значението на думи като „емпатия“, но бяха естествено състрадателни и отзивчиви към чуждата мъка?

Днес Народа е напълно изоставен - поне за по-голямата част от него това е сигурно.

Народа е осиротял откъм Държава.

Тя се задоволи най-напред да захвърли близо два милиони души към новите европейски пасища и така да се отърве от тях: нека да крачат вдъхновено към хоризонта на новото наемничество.

И се захвана с до-обедняването на останалите тук клетници.

За това срутване по-първите ни днешни писатели изобщо нямат време - заети да описват интернационалните си терзания.

Никога няма да ги привлече съдбата на един обикновен български човечец - за това се иска смелост, която те не притежават.

Докато ни заглавичкваха с фалшиви сравнения между Миналото и Настоящето, голяма част от Народа трайно се настани в „Чакалнята пред Нищото“.

За тези хора интернационалистите нямат време.

Заради това не могат да проумеят и очарованието на Миналото за мнозина – колкото и илюзорно да е то.

То е подправката към сухия хляб, който единствено е достъпен за милиони бедняци, за практически Заличените.

А те са два пъти унижени – веднъж от суровата несправедливост на Живота, и после от усещането, че сякаш са безплътни сенки, които никой не забелязва.

Една телевизия ще има огромен успех, ако излъчва един час дневно от някоя столова за бедни - само картина, нищо повече.

За ония, на които тази картина ще им се види нетърпима, има предостатъчно предавания със свободно дефилиращи проститутки - включително и медийни.

Вече и нашенската скала на прегрешенията е преобърната: грехът да проституираш е далеч по-приемлив, отколкото грехът да си бедняк.

Жалостивият вой на страдалците не достига до ушите на някои прехвалени писатели - и така те се превръщат в съучастници на некадърните ни Властници.

Нареждат се с тях в един строй.

Строят на Заличителите.

Кеворк Кеворкян