Врагът като последна религия: Реквием за смисъла, или защо врагът е последният ни бог

Врагът като последна религия: Реквием за смисъла, или защо врагът е последният ни бог

Гледам дебат по телевизията, няколко души крещят едновременно, никой не слуша никого. Водещият се опитва да възстанови реда, неуспешно... това не е политика, а ритуал, примитивен племенен танц около огъня на омразата, единственото нещо, което още ни държи будни.

Българската политика е театър на абсурда, в който всички роли са разпределени, но никой не е прочел пиесата, актьорите са забравили пиесата и импровизират омраза, защото публиката поне това разбира. 

Партиите ни не са политически формации с идеология и визия, а глутници, организирани около простия принцип на хиената - да изядеш колкото можеш от трупа на държавата, преди да те изместят следващите...

Българската политика отдавна не е борба на идеи, а гола алчност, облечена в кухи фрази, празна черупка, пълна с омраза като заместител на смисъл. 

Врагът е единственият спасител в този безсмислен свят, той обединява и тласка напред полезните идиоти.

Политиката е реалити шоу, а не мисия. Партии като "Възраждане", "Величие", "МЕЧ" и ПП-ДБ се хранят от омраза към "врага". Това обединява електората им, събирайки тълпа, която иначе би се разпаднала. 

Ницше казва "люби враговете си, защото те изкарват най-доброто от теб". 

Костадинов събира стадиони, крещейки срещу "еничарите" и "соросоидите". Кирил Петков обединява "градската десница" срещу "мутрите и мафията". Пеевски мобилизира "своите" срещу "техните". Никой не говори за това какво ще построи, всички говорят кого ще разрушат, и хората аплодират, защото омразата е единственото истинско чувство в това море от фалш.

Партиите се хранят от отровата, която изпомпват ежедневно. Костадинов не събира тълпи с визия, а с мобилизиран гняв - срещу "еничарите", "евреите", "запада", вятъра. От другата страна, така наречените "демократични" сили съществуват само в огледалния образ на тази омраза. Тяхната единствена кауза и "велика цел" е да не допуснат "лошия" Пееф да задържи кокала. 

Омразата е лепилото, което държи нашето разпадащо се общество, тя е единствената силна емоция, която все още е общодостъпна. Тя сплотява по-ефективно от любовта, защото не изисква уязвимост, а само увереност. Тя ни кара да спорим, да живеем, да се чувстваме значими, дори и само като част от разгневена тълпа. 

Ницше е бил прав, когато е говорил за полезността на това да имаш “добър враг” при липсата на велика цел.

В този канибалски празник идеологията е първата жертва. Никой няма визия за бъдещето, има само "наши" и "ваши", и панически страх от настоящето, в което другият може да спечели.

Спомнете си, кога за последно чухте българска партия да говори за визия или за идеал, за нещо различно от "спиране на крадците" или "махане на мафията"? Не можете, защото такова нещо няма. След падането на комунизма изчезнаха и последните "велики цели".

И така се въртим в порочен кръг. Избори след избори, коалиция след коалиция, скандал след скандал. Нищо не се променя, защото няма какво да се промени. Никой няма визия за бъдещето, защото бъдещето е просто още от същото.

Партиите идват и си отиват като вълни на морето, оставяйки след себе си само пяна и боклуци.

Карл Маркс казва, че историята се повтаря, първо като трагедия, после като фарс. В България прескочихме трагедията и направо минахме към фарса, нашите "революционери" не искат да променят системата, а да я яхнат. Нашите "патриоти" не обичат България, а мразят всички останали.

Врагът е нашият последен бог, и като всеки фалшив бог, той изисква все повече жертви, без да дава нищо в замяна освен илюзията за смисъл. Но дори фалшивият смисъл е по-добър от никакъв, поне засега, поне докато не намерим смелостта да погледнем празнотата в очите и да създадем нещо истинско.

Дотогава - представлението продължава.

Както казва Люк Фери: "Освен да консумираме колкото се може повече и да работим колкото се може по-малко, е трудно да видим каква друга велика цел." И това не е само български проблем, целият Запад е в същата консуматорска кома, но ние сме по-честни в нашата празнота, и не се преструваме, че имаме идеали.

-------------

Живеем по-добре от всяко предишно поколение, имаме коли, телефони, пътуваме, но сме по-нещастни от всякога, защото материалният комфорт не може да запълни екзистенциалната дупка. "Работи по-малко, консумирай повече" се оказа рецепта за тиха депресия, която лекуваме с още консумация и омраза.

Виждате ли порочния кръг? Нямаме смисъл, затова създаваме врагове. Враговете ни дават илюзия за кауза. Каузата ни кара да се чувстваме живи. 

След Студената война Фукуяма обяви "края на историята". Голямата идеологическа битка свърши, либералната демокрация победи, но никой не предвиди вакуума, който това ще остави. Човек не може да живее само с хляб и Netflix, има нужда от нещо, за което да се бори, дори това да е измислен враг.

В епоха на фалшиви усмивки и корпоративен позитивизъм, българската политическа омраза е почти освежаваща в своята неприкрита грозота.

Но омразата не може да строи, а само да руши, но когато всичко е разрушено, какво остава? Прах и пепел, върху които новите глутници ще се бият за новите кокали.

В България нямаме дори илюзията за национална мисия, която имат поляците или унгарците, нито икономическата мощ на германците, която да ни даде поне материална гордост, имаме само омразата, тя е нашата последна религия.

Най-тъжното е, че това вероятно е най-логичната стратегия за оцеляване. В свят без велики цели, единственото рационално поведение е да минимизираш усилията и максимизираш удоволствието. Да работиш колкото да не те уволнят, да крадеш колкото да не те хванат, да мразиш достатъчно силно, за да не усетиш празнотата.

Но природата не търпи вакуум, тази консуматорска кома няма да продължи вечно, въпросът не е дали ще се появят нови "велики цели", а какви ще бъдат, и дали сме готови за промяната, когато тя дойде. Защото историята учи, че след периодите на декаданс и нихилизъм идват периоди на фанатизъм, а не е ясно кое е по-страшно.

Засега продължаваме да плуваме в тресавището на безсмислието, хващайки се за сламки от омраза, за да не потънем в апатията. Това не е живот, но поне не е смърт. 

И докато чакаме новия месия или новия катаклизъм, правим единственото, което умеем - консумираме и мразим, защото в отсъствието на рай, адът поне е топъл.

Nik Ray